Have a seat while I take to the sky

2012-01-13T13:16:00.002+02:00

Спряла съм музиката, за да уча по испански,

а не уча от два часа насам, чета каквото попадне,

дошло ми е до гуша от всичко и от нищо

Нито ми се приказва, нито ми се мълчи повече.

Или не - създават ми се разговори, пълни

със светлина; колкото по-редки, толкова по-ценни.

В университета няма място за тях; а би

трябвало там да ги срещам.

Чете ми се поезия, както последното,

внезапно, стихийно влитане на Орлин Дянков.

Мисля си за една жена след десет години

и колко от момичето днес ще има в нея,

колко трябва да тъка и разтъкавам, докато

я създам.

We are shining

2012-01-01T15:53:00.002+02:00

Say my name

As every colour illuminates

We are shining

And we will never be afraid again

6,5,4,3,2,1, SAY MY NAME AND EVERY COLOUR ILLUMINATES WE ARE SHINING AND WE WILL NEVER BE AFRAID AGAIN.

Мир и спокойствие, както никога друг път. Сърцето ми, пръснато на късчета и по-пълно отвсякога.

Последният пост за годината

2011-12-31T00:44:00.003+02:00

ще гласи, че бе хубава година. Научих и плаках повече отпреди; беше по-трудно и по-вълнуващо. С неизбежния брой грешки и задължителните последствия; вселенският ред е в хармония.

Лошите неща - имах много музика, имам чувството, че не писах достатъчно за нея. Имам толкова любими хора, приятели и роднини, на които непрекъснато имам чувството, че не отделям достатъчно време. Прощавайте. Някои мисля, че загубих окончателно. Не четох достатъчно, макар поне да откривам необходимите ми неща и да ги започвам. Не работих достатъчно през лятото. Не пътувахме достатъчно. Карма остави жесток белег. Греших и наранявах прекалено много. Поправимо е.

Добрите неща -

започнах да мисля в "ние" категории. Знаем какво и защо, почти сме сигурни как. (:
свикнах с идеята, че мога да чета научни текстове и не по задължение.
първият стаж бе далеч повече от поучителен; какво ще се случва нататък, въобще не знам.
идеите ми за дипломна се роят като пчели... когато се роят. Много е опасно да сте наоколо, да знаете.
започнах да готвя повече вкъщи (вкъщи в Студентски) - по-евтино и по-приятно е.
цветята ми засега смело ме търпят и дори растат.
с Деси станахме приятелки, а с Валенка станахме още по-добри. Запознах се с красотата на живота със съквартирантки, 24/7 и как да делиш малко пространство, с хора, които (за)обич(в)аш, не е никак страшно.
говорих много повече с баща си.
натрупах невъобразима бройка видове чай
първото много-много жестоко пиянство; в списъка с добрите неща е, защото бе отметнато като случка и не.искам.да.се.случва.повече. Макар че съм откровено забавна (:
взех разни важни хубави решения, остава да ги довърша.

Започвам последният ден на 2011 с плейлист, наблъскан с Clutch, The Company Band, Hermano и The Bakertone Group, със запазването на линка към току-що прочетената Ethnic Conflict And Accomodation In Post-Communist Estonia (още едно нещо, което нямаше да направя без теб). И с усмивка.

She came home last night, rock'n'roll and drunk

2011-12-25T14:49:00.007+02:00

Изскача ми оня Тедо в скайп, заявявайки, че има страшен проблем. Аз изтръпвам, готова да помагам онлайн с каквото мога, а се оказва, че мъката на младият ни дизайнер/ драскач/ майна е, че не може да подреди годишната си класация на албуми. Днес, една от хубавите случки на Коледа, е откриването на мАртиновия списък, който винаги ме вдъхновява да чуя неща, които никога не бих чула (и които в крайна сметка не чувам). Но важното е, че ме вдъхновява! В роука все още няма тема и след като профуча през благословените с памет за миналото чартове на ласт.фм за тази година, смятам да я пусна.

Критерият за подредба е хронологичен - което значи, че ще има музика, която ми е паднала отнякъде, и банди, които съм прослушала заради концертите им. Може би едно-две включвания от Валя, която ме е облъчвала с Glee, но не силно вероятни.

Концерти

Cherry Poppin' Daddies. Онзи ден си ги пуснах след десетина месеца мълчание и стопиха всичкия сняг по покрива на 280. Искам да се науча да танцувам суинг.

Kayno Yesno Slonce & Vatzaryan Duo. Пръв сблъсък с космичността на музиката им, всички седят на пода, омагьосани и обичащи. Не ни трябва електричество.

Kultur Shock. Ами, ЕБАТИ, бе, КОПЕЛЕ! След няколко изпуснати шанса, ето я Алекс баш пред сцената, препотена, прегракнала и пияна, без да е поела грам алкохол. Един от най-силните концерти ми въобще, дължащо се както на това колко луди и балкански са Култур Шок, толкова и на това от колко години чакам да ми падне шанс да ги видя. ЕБАСИ!

Guano Apes и Artery, лек. Не толкова силно, погледнато от дистанция, ама ебаси кефа на място. Силата на музиката на живо, о, да. А Сандра е шибан бог. Не богиня, бог. Като лъва и магарето.

Мощната печалба на Center на Battle of The Bands и роук-партито. А след тях...

Blind Guardian за втори път. Чудесното интервю на Иво с Ханзи. Емблематичният концерт, от който излязох насинена.

Riverside. Любимият ми пример, когато обяснявам защо е хубаво да прослушаш някой, просто защото ти идва наблизо. Пуснати три дни преди самия концерт, когато екстремно ми се наложи да пиша. Любов оттогава и насам. Ръченици и сълзи. Искам още концерти в "България"! Тангра, моля ви се.

Врани във Фенс. Да обяснявам колко са важни Врани, вече няма нужда. А акустичното свирене им отива безумно. След него с удоволствие преглъщам дори "Крушение" :P

На тотално противоположните координати - Cinderella & Mr. Big. Чакани ТОЛКОВА време! Такава детска любов, топъл глем, радост и увереността - важните неща просто не се променят. :)

Джулай на нашия плаж. Обичам. А сутринта, опушени от огън и цигари, пясък, полепнал от обич по нас, първите, използващи градския транспорт, само ние знаем. Smallman, посрещащи изгрева, и това е всичко, което имам да кажа.

Каварна, луд!!! Зверски добър репортаж, съвсем отговорно заявявам. Смесените най-добре ни се получават, както ще се уверите и от този за Спирит. От един-два по-горе също, ако сте чели внимателно.

1000 Mods & Center. Първият баш стоунър концерт у нас. История. Такава емоция и радост ня-ма. Само нас ни има. :) Не говоря много за най-важните събития, но няма и как. Има само безумното усещане за правилност, непосилна лекота на знанието, че това е мястото, времето и пространството, изхвърчали извън всякаква рационална подредба и забили се право в сърцето ти - тук трябва да съм. Да гледам, да слушам, да виждам, да снимам, да помня, да пиша, за да разкажа. Дори на един-единствен човек. Дори само на себе си. Тук трябва да съм.

Стига лирики, Pain of Salvation, които разлаяха роука. Hallelujah в края и чистота.

Alternative 4, които закриват сезона.

От горните репортажи не всички са мои, но всички са в роука, което всъщност е важното. :)

Албуми

Не непременно излезли тая година, но въртени до лудост, gonna turn up the volume till I can't even think. :)

Ministry Kultur на Kultur Shock, който се изтърколи незабелязано, но е доста готин всъщност. Нищо по-различно, леко овехтяло, все толкова палещо.

Let England Shake на нейно величество PJ Harvey. Силно одобрявам. Няма два еднакви албума, няма и един слаб. Подрежда се директно в лавицата с ценните неща.

Discreet Repeat на Iain Matthews и Broken Bells на... ами на Broken Bells. Чути по-скоро отгоре-отгоре (да се поправи), но продрали каквото докопат. Вървят и с The Blackwater Fever.

Въобще не смятам да обсъждам последниte Бялпитон, Black Stone Cherry и Guano Apes.

Somewhere Off Jazz Street се появяват в края на април. Вечери с чай и тишина. Топлина.

Out Of Myself на Riverside. По повод концерта, вече писах. Потъвам. Както и в Second Life Syndrome.

The Neverending Way of OrwarrioR - Orphaned Land. Така и не написах ревюто, затова заповядайте прекрасното такова на Миленски :) А по повод Orphaned Land - супер апокрифният дебют на къдрокоската Shlomit Levi, която пее с тях, тотално ме отвя и влюби.

One Second на Paradise Lost и A Deeper Kind of Slumber на Tiamat. Мрак.

The Devil Makes Three. Една от добрите находки. Благодаря. (:

Happiness на Hurts. Изключваме гадната хитовост на Wonderful Life, стъклен и прекрасен.

Northern Lights, които открих, пускайки highway blues в гугъл. (: Топло.

Depeche Mode, които започнаха със супер гениалните лафове на Калина и продължиха с наличието на Валя в ежедневието ми. Songs of Faith & Devotion и Playing The Angel.

Shiva In Exile съвсем набързо -да не се оставя недочуто. (: Както и Midas Fall.

Оказва се - една доста добра година.

I let it ride on, I let it ride on...

2011-12-15T00:37:00.002+02:00

Дните се оплитат като дъвка в коса, емоциите в тях - още повече.

Медийния панаир в кожени подвързии, да видя това, което искам-

мога с въпросителна; студ и мъгла, които понякога не ми правят

впечатление; не ми се ходи истински на дънканпатерсън, но в

роука ще го има този репортаж и той ще бъде добър, с тези снимки,

независимо по какъв начин и това не търпи коментар.

Докато ме вали и закъснявам понякога съм добре, понякога - не.

През повечето време зверски ме е страх - за мен и за други хора.

През цялото време обичам страшно много; себе си рядко, с тенден-

ция към нарастване. Чета каквото падне, навсякъде усещам вкуса

на Барико, докато ровя и не виждам любими мъже с Р в текстовете.

Пия много чай, преди зелен - сега черен. Преди - ранно ставане с

ентусиазъм и цел; сега - ранно ставане, за да запазя навика, белким

ми свърши нещо полезно. Мъчителният преход от детството към

професионализма, каза Терзиев. Повече мъчителен, отколкото преход,

мисля си, но преди това М. казва, когато се захванеш с нещо голямо

и важно винаги ти се струва, че в началото нищо не правиш; а после

се оказва съвсем друго и това, което си мислел, че е невъзможно,

те гледа от ръка разстояние; да се протегнеш и да го придърпаш

искам те, да кажеш и да получиш. Защото заслужаваш. После

нещата се подреждат едно след друго, like gravity like love you

get up after you fall, щом мога да се събудя, мога и да стана, мога да

се облека, мога да си избера аромат и цветове, мога да прегледам

новините, да напиша мейл/два, да се усмихна мога и да плача на

Лолита, а Валенка да ми държи ръката, да се прибера и да знам, че

ето го вкъщи - с хора, които те обичат, не е трудно да делите 16 м^2

да спазвате необходимата дистанция, когато на някого му не се говори

да се разровите, когато имате нужда да леете тъжност, да почистите

една след друга и да сглобите съквартирантското равновесие. Щом

съм станала тъй и тъй, мога да ида на лекции/ библиотека/ да зяпам

за коледни подаръци, да чакам, да закъснявам, да обичам, да. Да.

And finally you have found something perfect. О, да.

I'm coming back with answers

2011-11-29T22:40:00.003+02:00

I wanna make you move

because you're standing still

Светът се е променил. Толкова естествено, че просто се променяме заедно с него и едва когато се случи някой фундаментален конфликт, осъзнаваме, че има нещо гнило в Дания. Светът, на който са ни учили нашите родители, е загубил строгите си очертания - учи нещо полезно, ожени се, дръж се здраво за семейството си. Нищо не е задължително - освен да оцелееш.

Подаването на нослето и после пристъпването извън комфорната зона е освежаващо и нужно; но животът извън нея?

Хвърлям се в бъдеще, което трябва да планирам и подредя сама; но ако не мога? А ако не искам?

Крива съм, не понеже Роурк ми липсва; крива съм, защото дори не се мярка в огледалото, както някога. Защото понякога се чудя, изтървах ли по пътя онова, което ми е необходимо, за да ме прилича неудобството да решаваш, да отсъждаш и да се дебнеш непрекъснато да не би да сгрешиш.

После някой казва нещо, което не трябва, и пердето ми пада абсолютно и докрай. Вътрешният страх си е за вътре; най-грозните гледки трябва да останат само за мен. Но има ли неща, които обичам, за вършене, няма нещо, което да попречи; по-важното - няма нещо, което да ме разколебае. Този репортаж. Това ревю. Тази любов.

You get up after you fall.

Torture, torture, oh, yeah.

cosmic blues again, mama

2011-11-20T18:17:00.004+02:00

Когато с някого се обичате

(другите да си намерят дума)

четете взаимно любимите си книги

и се карате за тях

той ти цитира fiona apple

ти му отделяш от новия си чай

и пръстите около мобилния

не измръзват дори на - градуса

2011-11-19T08:35:00.002+02:00

Началото на деня

този път без музика

(една от нас още спи)

кисело мляко и

шоколад

новият "Капитал"

канелата

цветята

а Валя е направила чай

който се казва "Щастие"

Spectrum

2011-11-14T17:08:00.003+02:00

Имам да напиша две неща днес.

Първото е, че искрено се възхищавам на продавачите от сергията за зеленчуци до нас. Да бачкаш на нулеви температури изключително досадна и вероятно нископлатена работа и въпреки това да се усмихваш и да използваш думичките "благодаря" и "моля" е подвиг. Казвам го съвсем сериозно.

Второто е, че Весо ме алармира, че е изтекла първата част на Atlas Shrugged и мен треска ме разтресе. В резултат на което нямам търпение да стане утре вечер, за да го изгледаме с М. (и да се изпокараме за? (: ) и ровя усилено в девианарт, търсейки фен арт по темата. Ако сега започнех да я чета, може би нямаше да мога да я довърша (, Иво.:)) Ако сега започна да защитавам обективизма, сигурно няма да е с достатъчно силни аргументи. Ако сега, все тая. Атлас се нареди точно до По пътя, една от книгите, които са по-важни с това какво са били за мен тогава, отколкото с това, което са, погледнато обективно. Влюбванията ми, които не желая да коментирам. И, дори да желаех, всичко е казано.

Say my name

as every colour illuminates

We are shining

and we will never be afraid again

нещо такова. Безумното усещане за правилност. Логиката (, скъпа Айн) няма място тук. Грууви (, скъпи Федър, престани да профучаваш зад всяка трета страница в книгите по теория на комуникацията.)

2011-11-08T19:12:00.003+02:00

"Сравняването на значимостта на новините всъщност е съпоставка на тяхната потребителна (информационна) стойност, която не е измерима като разменната стойност, но за която журналистите и аудиторията имат относително добра представа."

Скъпи Федър,

продължавам да те срещам навсякъде. И когато впериш студен поглед към мен иззад редовете, разчитам следите, които съм намерила и откривам съвсем различен път, с толкова по-красиви гледки; изминатите досега пътеки вече мога да нанеса на картата и да набележа нова дестинация. Където не зная какво друго ще намеря, но знам, че ще ме гледаш ти. Спокойствието, което ми липсва, когато търся Роурк по улиците.

Още ли преподаваш за качество? Мисля, че да; че виждам отклик от теб тук-там. Хубаво е.

Благодаря, Федър.

Грижи се за себе си.

2011-10-20T17:17:00.002+03:00

Сутрешната ми молитва

се случва по всяко време на деня

химн, литургия, саундтрак

по всяко време на деня

Сутрешната ми молитва

е тиха благословия към спящите момичета

е горещият чай, размекващ бутилката

е избора на музика

спасяващ ме от 280.

Сутрешната ми молитва

е лекция, отваряща ума,

вдъхновяваща, корав поглед

на настоящ журналист

агент на ДС или не

вярвам му, когато ни се кара

вярвам

че въпросът "защо не сте в друга специалност"

не стои, никога не е стоял истински

и въпросът "кой съм аз, тук или там"

стои само наужким

Сутрешната ми молитва

са свършените задачки още по обяд

Камю в кашона

най-спонтанния въпрос

и дълъг, протяжен следобед

с приятни дреболии за довършване

да закача плакатите с тиксо

да подредя

да измета косите ни от пода

да напазарувам

да измисля какво ще сготвя

да допиша домашни

да надникна покълнали ли са

(естествено, че не,

но в сърцето ми вече цъфтят)

Сутрешната ми молитва

е да облагородявам пространството

да правя удобно с любов

всеки сантиметър^2

почистен, оползотворен

е благословия за душевния ми дом

Сутрешната ми молитва

е широко отворения прозорец

подредените снимки

затварянето на телефона

да изровя дисковете

да пусна Fooz

да сваля новата Флорънс

да изредя сутрата

на която Косето ме научи

прекалено дълга, за да бъде написана

прекалено ценна, за да я съкратя

да мисля за всеки, когото обичам

и да се моля да сте добре

Сутрешната ми молитва

се превръща в ежедневие от светлина

Амин.

2011-10-19T02:26:00.001+03:00

Светлина. Цялата вечер.

I saw that my life was a vast glowing empty page and I could do anything I wanted.

2011-10-16T20:06:00.003+03:00

Twinings с портокал и канела, вкусът е нежен, но ароматът се хвърля в ноздрите ми и се отпечатва върху небцето, впива се точно в отпечатъците от целувките ти.

Не искам нищо друго точно сега - чаят и всичката ми любов, прелива от жега, плъзга се по вените, свива и разпуска сърцето ми. Условие за живот, това, което обичам, във всичките му проявления, е отражение на това, което съм аз.

Канела върху лявата ми китка, канела под възглавницата, канела между устните и канела по косите. Канелата, прелест и горчивина, малките капки от нея, които те пламват. Чаят, с всичките му превъплъщения - бял, зелен и черен, добро и зло, ин и ян, м. ми припомня онова прекрасно прозрение на джак за чая - Now you understand the Oriental passion for tea, said Japhy. Remember that book I told you about; the first sip is joy, the second is gladness, the thirs is serenity, the fourth is madness, the fifth is ecstasy. Чаят с всичката му мъдрост и спокойствие.

Дишам. Дишам дълбоко. И обичам.

sweet child of mine

2011-10-12T20:03:00.003+03:00

Момент на равновесие, в който всичко е съвсем хубаво. :)

She's a warm hearted girl

and such a treasure to hold

to a working man's body

she's like music with plenty of soul

Пред мен стои отворена на първата си страница "Между фанфарите и заклинанията. Тоталитарният модел на българската журналистика 1956-1989 година", която се захващам да конспектирам, преди да върна на библиотеката. Дес е на съседното бюро и си пише протоколите. Зеленият ми чай изстива вдясно. М. е на сърце разстояние, трудно ми е да се концентрирам, а е толкова хубаво, че можем. Вал е при колегите си в съседния вход, чакаме я да се върне по-раничко тази вечер. С Яни (ще) водим задочен спор в роука по повод "напъните за концептуалност на Pain of Salvation" :Р Лекциите се очертават като малко по-надеждни тази година, дали по-интересни - тепърва предстои да видя. Със сбъдването на библиотеката на ФЖМК поне ще мога да оползотворявам многото часове, прекарани в чакане на някое чудо на комуникацията да дойде да ни преподава. Все пак. Домашното ми по английски си стои в шкафа и ме кара да се чувствам виновна, испанският - също. Или не.

Едва осем вечерта е и имам време за всичко. В следващите два месеца - нито един ден, в който да ставам по-късно от 8 сутринта, доколкото имам лекции от 8 или 9 всеки работен ден, а уикенда - курсове от 9.20. Очаквах, че ще е далеч по-трудно - не е. Ранното ставане пропуква деня заедно с теб, обелва мрака от клепачите, хвърля те в утро, свежо и неузряло, да се грижиш за него, да го поливаш с чай, докато се събуди, да го отвиеш заедно с киндъла, когато се свреш в автобуса, да го разтвориш нежно, листенце по листенце, да го отгледаш, сякаш отглеждаш себе си в огледалото - и кимваш с усмивка. Ранното ставане разкрива куп време за оползотворяване през деня и те учи да цениш вечерите, всеки час между 18.00 и 12.00, да му се радваш, да го глезиш и да го пълниш с безполезно блогване, (хаха!), докато се проснеш в леглото доволен, измъчен от всички хубави неща, които не си направила, но за които (юху!) утрото ти дава толкова много шансове.

Стягаща енергия в тялото ми и глад за действие в ума ми - защото това е краят на един ден и този ден беше част от моя живот.

They keep on flashing, flashing by

2011-09-27T00:58:00.003+03:00

The devil grins from ear to ear when he sees the hand he's dealt us

Points at your flaming hair and they're playing hide and seek

I can't breathe easy here less our trail's gone cold behind us

And in the John Mirror you stare at yourself grown old and weak

Есента започна под формата на циганско лято в един влак с една Тори и едни царевични момичета. Започна, когато спрях да държа прозорците си отворени 24/7 и се тръшна доволно вкъщи снощи, когато, лягайки, си метнах одеяло.

Най-гадният въпрос за приятелите ми, които учат навън, е "я, ама ти кога си дойде/ идваш?", следван от "а кога си заминаваш?". Когато времето между питането и втората дата е по-малко, отколкото между питането и първата, есента настъпва и се усмихва. Прокрадва се още през август, когато започнем да си носим връхни дрехи, ако ще стоим навън докъм 3 сутринта. И се хили широко, когато започнем да слагаме по още една-две в чантата, понеже все някой ще има нужда.

Есента започва и с изпращанията, ред по ред. Стефо към Франция, Дельо към Бремен, Жельо към Манчестър, Анито и Пешо към Принстън, малкия Тошко към Варна, ТУ, УНСС и УАСГ-ейци изчезват един по един, днес в Бургас бяхме останали аз, Румбата, Мимето и Нина.

Есента започва, когато сбирките 7.30 на телефоните имат нужда от конкретиката кой ще идва и кога, защото в Бургас сме прекалено малко хора. Отпразнуваме я, когато сме само четирима, изпивам последния летен коктейл, защото зимата е противопоказна за маргарити, и все още е достатъчно топло да се мотая по безсрамно къса пола, но не толкова, че хладът да не щипе. Натрупва се в малкото багаж, който събирам за София, протича между сгънатите за следващото лято рокли. Идва като нещо ново, хапещо дежа ву. Новата ми прическа, новата година, новите страхове.

Есента може да си гледа работата, защото в тойотата посред нощ няма нито сезони, нито часове извън "за фарове е/ не е за фарове". Отпечатъците на Late Goodbye ни преследват на всеки неработещ светофар, по пътя за кръста, между жандармерията и ремонтите на пътя, раздират ми сърцето на ивици и държат да бъдат споделени. Споделени са. Защото вие сте моите приятели. Ако нищо друго не е сигурно, това е. And we keep driving into the night, it's late goodbye, such a late goodbye. Доскоро.

Miss Impossible в слушалките и една хубава, хубава есен. Но не тази вечер. Тази вечер е за довиждане.

this ravenous feeling, taking me over

2011-09-25T23:36:00.002+03:00

Колко малко трябва понякога.

Във фейсбук откривам клип на Румбата, свирещ Trains. А всеки, който е говорил повече от три пъти с мен и е достатъчно близък, за да е присъствал на алекс морнинг, знае, че Румбата, свирещ каквото и да е, но особено Trains и Poets of The Fall, е нещо много, много специално.

Има чудна изложба на Петър Станимиров с картини, вдъхновени от Стивън Кинг, която смятам да посетя в най-скоро време и то неведнъж.

Има и дълго, хубаво интервю с Ицо от Врани в роука.

Новият сезон на The Big Bang Theory тече и предвкусвам хубави неща, особено след като Приа изчезна.

Три дни и с М. яхваме влака към София, откъдето няма да мръдна в следващите два месеца и малко. Освен може би за рождения ден на Косето (:

В Студентски имам куп работа, включително да оправя документите за нанасяне, да запиша нов семестър в СУ, което ще ми отнеме минимум два часа и половината нервни клетки, да изкарам карти за БДЖ и градски транспорт, да намеря и купя нощна лампа и лавица за книги, да намеря място за нощната лампа и лавицата за книги, да намерим и купим, че и донесем хладилник до вкъщи, разбира се, да търсим място в стаята И за него. Ако все още е останало някакво място, да се сдобия с една-две по-големи саксии, семена за магданоз и босилек и смело да се опитам да ги отгледам. :) Това всичкото, правилно, Косе, бе изредено тук, за да не забравя нещо.

Освен това идва един много, много концертен и албумен октомври.

Сега-засега ще слушам The Blackwater Fever, on an endless night I dream of you, hanging my by wrists from an old barn roof, you hollowed my chest to an open wound, and it burns for you, sweet misery.

I've got a little story

2011-09-15T23:11:00.002+03:00

Is something wrong, she said?

Well, of course there is

You're still alive, she said

Oh, and do I deserve to be?

Is that the question?

And if so... if so... who answers? Who answers?

I, oh, I'm still alive,

Hey, I, oh, I'm still alive

Yeah, I, oh, I'm still alive

yeah, yeah, yeah, yeah, yeah, yeah

Смснах, че сме в Твърдишкия проход, но малко по-късно бяхме в Хаинбоаз. Не усетих кога сме го минали, не помня преди или след беше. Зная зеленото наоколо, отворени прозорци на крайслера, развяващи се коси, прескачащо през скали и дървета слънце, дланта ми навън и този химн. Дишам дълбоко, пея и държа нежността на света в пръстите си. Hey, I, oh, I'm still alive. Да си жив като по време на любов, на върха на оргазъм, шумното щастие на съществуването, I, oh, I'm still alive. Hey, I, oh, I'm still alive.

Иначе Жанет, Миленски, Ани, Косето, Гери и Печ са прекрасни. Техните на Косето също. :)

My, my, my, said the spider to the fly

2011-09-12T12:16:00.001+03:00

You gotta love that main atraction,

cause I ain't getting out of the pool

Babe, I kinda like you crazy

like climbing up a wall of fire

I know you wouldn't hurt me

Перфектната ваканция, в която къщата е празна, а аз имам свободата да се мотая, глезя, готвя и експериментирам с резултатите върху нещастния си баща, да чета Уолтър Липман вечер след като сме изгледали волейбола, да откривам журналистически блогове и да вися в тях с часове, да бича Monster Magnet и Down точно толкова високо, колкото искам, да се опитвам да засека Тедо в скайп, за да го питам може ли да ме приюти на 21-ви, да свалям учебния си план, да псувам администрацията на СУ, да разглеждам маркетингови стратегии във фейсбук, да хвърлям око на статиите в "Либераен преглед" и да запълвам Chrome It Later с все по-интересни материали, които кротко да чакат да ги тагна и подредя.

You're alive, you're alive, baby, you're so alive.

I'm kissing you wide

2011-09-06T23:27:00.002+03:00

Always the summers are slipping away

find me a way for making it stay

Този път болката от оттичането на лятото е тиха и лека. Ще бъде агония, когато се превърне в софийска мъка по Бургас. Плановете са пред мен - и непланираното им сбъдване също. Почти не ми се чака вече.

Но сега, сега е друго. Все едно съм сама и все пак сме заедно - и е толкова хубаво.

Immortality, it's such a tragedy

2011-09-01T15:50:00.003+03:00

- Защото... ами защото вие сте моите приятели.

Цялата мъдрост на снощи.

Беше хубав ден, мисля си, докато М. ме шегува, че ми се дължи месец почивка след емоционалните и интелектуалните усилия. Една дълга сутрешна разходка с Лора, аз й показвам дреболии за живота, как да пресича, без да я блъснат, и че винаги ще има ръката ми, на която да се опре, тя ми показва материализираното съвършенство на любовта. Отчаяно влюбена съм в това дете, кръв от моята кръв, сама по себе си целият свят. Понякога се моля наум да не я загубя в пропастта на седемнайсетте ни години разлика. Моля се да знае, че ще бъда здрава почва, на която да стъпи; и се моля, по-тихо, наистина да бъда такава. После я подхващам за ръка, оглеждаме се наляво и надясно, пресичаме улицата и я повдигам да ми избере лак за нокти.

Следобеда успявам да нахвърля няколко хапливи изречения за последния Black Stone Cherry и се усмихвам скрито от мисълта, че ще има текст за роука. После се хвърлям в A Preface To Politics на Walter Lippmann, английският текст ме измъчва, опитите да си водя бележки ме измъчват и ми припомнят какво беше да се изправиш пред нещо, което искаш, трябва и ти е сладостно трудно да направиш.

Нямаше да излизам, но един текст на мАртин ме задърпва за сърцето, нахлузвам някакви безумно стари дънки и нещо по-плътно, вече са студени вечерите в Морската. Вървя по улици, инкрустирани в гърдите ми, дъня Kyuss и не мисля/ мисля прекалено много, но по-важното - знам.

Знам, че вие сте моите приятели; че това е моята музика, това е моята работа; че обичам себе си във всяко проявление; че когато се озова на автогарата след малко, когато ме погледнеш, ще бъда най-красивото момиче; знам, че зората ми тепърва настъпва, къпя се в уютен, предвкусващ мрак, утроба на себе си, която да ме отгледа, докато не напъна портите на един дълъг, красив изгрев с вик на удивление пред величието на.

We're going straight to hell (:

black flowers blossom

2011-08-21T00:39:00.002+03:00

Скъпа Айн,

онзи ден изядох с все pdf-а The Anthem. Не че не я бях чела и преди; но исках нещо твое, а това бе единственото, което имах на киндъла си, докато пътувах за и от Китен. Днес убивах време в интернет и прочетох куп неща за теб, за филма Atlas Shrugged и за обективизма. Хората, които никога не са пламтяли над страниците ти, много обичат да се майтапят със. На мен също ми е забавно. Когато погледна обективно (каква ирония, хаха) откривам, че много от критиките са съвършено верни; много от майтапите, макар злобни, имат онова зрънце истина, което превръща глупостта в ирония. Толкова много са те приказвали, че всякакъв смисъл се е загубил обаче. Един път с Весо разказвахме на Валя и Сашо за теб и бяхме на едно и също мнение, а именно - че от много говорене няма смисъл; или даваш на някого да те чете и той разбира, или не. И толкова. Както с всичко, което е фундаментално за един, но не и за друг. Катрин каза веднъж "о, да, когато бях на 19, като теб и аз мъкнех навсякъде Atlas Shrugged и бях aynrandaynrandaynrand... после осъзнах, че животът е малко по-различен." Мисля си, че беше много права.

Мисля си също, че това, което взех от книгите ти, беше достатъчно, фундаментално и прекрасно. Онази любов и осъзнаването, че си прав; чистото усещане за правилност. Не е еуфория, защото никой не би могъл да издържи такъв непрестанен изблик на емоции. Не е и спокойствие, защото гори и бута напред. Наречи го както искаш - Бог, или енергия, или груув, или Аз. Все тая. Знаех, че го имам тогава. Ти го назова. Благодаря за.

Мисля за теб всеки път, когато си припомням какво ми беше миналата пролет, когато знаех, че съм права и че зависи само от мен. Всеки път, когато се чувствам така сега. Всеки път в прелестните моменти, които не обговарям от страх да не счупя, преди да са свършили и да мога да ги прибера на сигурно. Всеки път, когато ме облива тихото усещане за "да". Не би трябвало да е рядко, но трябва да е безценно. Ако не беше ти, щях да мисля, че тези двете се взаимоизключват. Щях да мисля, че хората са осъдени да се чувстват така в редки паметни моменти. Благодарение на теб зная, че трябва да е ежедневие.

Скъпа Айн, имам да кажа още толкова неща. И толкова повече да изживея.

Until you come back where you belong

2011-08-15T21:14:00.003+03:00

Цяло лято ме гони досадното омаломощаващо чувство че нищо-не-върша. Това не е поредният опит за мрънкане, а констатация. Хайде да обобщим - много Стивън Кинг, много пейкинг с малко алкохол, половинчато ровене за университети и езикови курсове. Недочетени Манхатън и Макс Вебер. Нито едно ревю за роука. Никакъв испански. 3 репортажа за '24 часа', един идващ. Няколко пиар материалчета, които поне бяха упражнения по писане. Предстоят 2-3 пълни дни в редакцията.

Силно вървящ Джон Дърам Питърс - успявам да си водя бележки, макар ужасно хаотични и, подозирам, безполезни. Все пак Как се пише дипломна работа ми беше доста полезна. Остава да разбера какво искам да постигна, запаметя, запазя за после и отделя за да използвам, когато чета нещо, сякаш е учебник. Мисля, че това е главният проблем - хаотичното неопределяне на какво, кога, как и защо. Ето как рационализирането би могло да бъде полезно.

Силни Каварна и Спирит. Интервюто с Рей. Не мои заслуги, но присъствието им в роука е достатъчно да ми топли душицата.

Хайде сега да видим колко точно ще чета, като си накачулих киндъла с книги. И дали, ако започна да блогвам по-често, ще се стимулирам да върша повече неща.

2011-08-13T02:33:00.002+03:00

Come with me and walk the longest mile.

and that's the difference between you and all the other ones

2011-07-29T12:00:00.002+03:00

Моментите, в които

едно изтървано "да"

превръща секунди ентусиазъм

в часове четене

нощи треперене

децибели любов

Синтезира живеенето до

следващия линк, следващите думи,

протягане към граматиката,

въпросите към себе си,

не забравяй - субектът на свободното слово

е също така и обект

е също така и човек

и ако искаш да попиташ това

той би ли ти отговорил

и ако не искаш другото

какво искаш да знаеш

когато си заспивал

будил

дишал

плакал

любил

с песните му

и могат ли няколко изречения

да напаснат картината по-добре

илюзията, че ще пипнеш живота през думите

не е илюзия

в тези моменти

след едно изтървано "да"

е целият живот

Gentle impulsion

2011-07-22T19:06:00.002+03:00

Love, love is a verb

Love is a doing word

Много любимо двустишие, много отдавна. Снощи не знаех, че беше точно тази музика. Моментите, в които се пръскам от обич, осъзнавам всяка част в тялото си като отделен елемент на всичката ми любов към всичките ми любими. Тук или там, преплетени пръсти или прегръдка, целувка или поглед вдясно/ вляво. Няма нужда да се усмихвам дори. Чуждите дрехи, чуждите цигари, бири и покриви, които се чувствам съвсем уютно във; следващият път ще бъдат от мен, някога ще бъдат от друг; значението е в бъденето тук и сега. Прибирам се кротко. Нежност във всяка стъпка, във всяка мисъл. Нежност във всяка разменена дума; обичам. Ви. Обичам те.

И, съвсем (не)логично - припи ми се Джак.

And there will always be times like these

2011-07-18T23:22:00.003+03:00

Будя се с пулсираща болка в слепоочията след почти безсънна нощ. Не така, не така, Алекс, спри будилника и тръгни, всичко ще е наред, тръгни. Просто тръгни. Спасение дебне отвсякъде. Първият автобус за Варна, пътувам по зазоряване, Алекс, откога не си избирала музика като ритуал, като спасение? Отивам в Каварна да слушам непознати, но по пътя за, вместо да загрявам, нагазвам бавно в Wilderness Heart на Black Mountain, който се е плъзнал по кожата ми предния път, но този път ме придърпва нежно и коварно, залива ме и ме дави.

Каварна беше прекрасна. Помня я само на фрагменти, но всеки един е излъскан, хвърлен в общата мозайка, заел перфектното си място. Черният хумор на Ал, който пасва перфектно на моя. Хъркането на Тедо. Очите на М., докато слуша Opeth, докато преживява Paradise в религиозен екстаз. Цялата нежност. Хлапето на хазяите. Мракобесният хумор на Tiamat. Потната, размазана Фред. Половин Бургас пред сцената :) "Още ти се сърдя, ела тук". Падналият ми камък. Кали с цялата й прелест. Тодор, не знаещ какво се случва, след Кататония. Мая - същата. Двата биса на Tiamat - и неофициалното им хедлайнърстване. :) Иво, сочещ ми басиста на Samael, ухилени и потни. Кротките мартинита. Винаги длан в моята. Жега по пътя обратно. Жега и смърт; любовта е силна като смърт, note to self - да прочета библията; и бабата зад Кирил и Методий; и вечното, не мога да не си купя нещо от тук.

Бавното, започващо от пръстите на краката, осъзнаване: тук съм. Музиката ми. Тук съм. И понеже колкото и да са красиви повечето банди, които видяхме там, не са мои, започнах с Wilderness Heart, привършвам с Happiness на Hurts. Поредните, които прослушвам, след като са ми били под носа. Спасение, без дори да го очаквам. Укротяване на опърничавата. Вкъщи. Истината, да забия в песен и текст, да откривам, разгръщам и потъвам. Ще си легна след малко, съвсем след малко. Until you come back where you belong, it's just another lonely Sunday.

Turn that whiskey into rain

2011-07-10T23:13:00.004+03:00

Когато прослушах Тори -

Жизнени функции, сведени до: храна, вода, сън, Little Earthquakes. Храна, вода, сън, Little Earthquakes. И така цял месец. Уикипедия, интервюта, книгата с комиксите и течащите ми лиги, откритието, че мАртин, Тошко и Катя също я харесват, и дивия ми възторг от факта. Носталгията в Under The Pink. Зловещия Choirgirl Hotel. Истерията във To Venus And Back. Самоиронията и тъгата в Scarlet's Walk. Още не мога да слушам Me And A Gun. Снощи, след доза Tiamat, отново. За да ме сглоби. За да ме разглоби. За да ме подреди. В името на блога. I've been on the other side, got my lips smacked, now they're dry. Може и да става все по-леля, последната обложка да ме изпълва с лоши предчувствия, обаче хайде да не се отнасяме в хейтене, Тори е Тори. M I L F, don't you forget. So you are a superstar? Get off the cross, we need the wood.

2011-07-10T01:33:00.002+03:00

Алекс, едно предложение - опитай да пишеш по-честичко за музика. Хубаво е, че улавяш емоциите си и ги обличаш в слово. Добре си тръгнала на музикално разнообразие в предпочитанията си, което може да ти е само от полза. А е голям кеф да пишеш по няколко изречения за някой албум, който си чула и те е впечатлил (или не ).

Преди три години заради това написах първото си ревю за роука. Нямам никакъв спомен кой ми е бил първия репортаж - грешка, намерих го. Този за Каварна през 2009-та. Помня, че треперех през цялото време, докато го пишех. Сега уча журналистика, а вчера си написах първия материал за някакво събитие, за което не ми пукаше особено. А вечер, когато ме налазят сенки, ме подбутва физическата нужда да направя нещо за роука, куцо, сакато, но поне да опитам. Няма нужда от много повече, освен от онзи нисък бас в началото. I walk wherever the weather provides cause everybody needs some time outside. Важните неща не се променят.

2011-06-30T16:23:00.002+03:00

Джулай, сещаш ли се, оня момент, когато се събирате на плажа, сгушени един в друг, претръпнали от студ, алкохол, цигари, опърлени от огъня, с продънени уши, с прегракнали гърла, гушите се един в друг и търсите топлина, а топлината е навсякъде между и във вас.

Днес фризьорката ми каза, не, това не е моят начин просто, съгласна съм, казах, за всеки си има и всеки празнува джулай. Да ходиш на джулай вече е като да четеш Айн Ранд, когато всички я четат и обсъждат, но почти никой не я обича, да си контракултура през 2011, да слушаш инди, когато всички слушат инди и да се надяваш, че не си в тъпата маса на концертните тълпи. После се сещаш, че дори тъпата маса на концертните тълпи обича музиката си, което ги прави твои братя, и преглъщаш секса със животни като подканванията на баба си да се ожениш.

Туй-онуй за джулай си мисля, докато подреждах шкафчето с обичта си, билети за концерти, картички и тефтери, подаръци от рождени дни, безповоди и писма, вещественото доказателство на всичко, в което вярвам, обичам, съществувам, като тези три думи са контекстови синоними. Всичко е вечно е вечно е вечно.

2011-05-21T17:19:00.002+03:00

‎"one does not have to put everything in -- an act of writing which calls for a bulldozer rather than a pen -- one can try to make one’s little point and dress it with a ribbon or two of metaphor."

Norman Mailer - Superman Comes to the Supermarket

вкъщи съм, в бургас съм и се чувствам добре, когато съм затворена в стаята си, лора спи в съседната и не говоря с нашите, а се гуша в шума на orphaned land и статиите на улф, талийз, мейлър и началото на 'хладнокръвно'. мисля, че искам да се скрия от всичко останало и все пак... i think i'll try defying gravity.

началото на един ден

2011-05-14T17:01:00.003+03:00

Вися на терасата и съм една малка протогимназистка. Този семестър във ФЖМК da roof, da roof, da roof is on fiyeah, доколкото съм изчела една лавичка книги за курсовата си по жанрове. "Медиатекстът", "Теория на литературата. От Платон до постструктурализма", "Поетика на прозата", "Семиотика. Реторика. Стилистика" (Цветан Тодоров е един малък златен бог), "Въпроси на литературата и естетиката" (Михаил Бахтин е следващият голям златен бог), докато все още търся "Философия на словесността", "Увод в литературната теория" на Тери Игълтън и "Философският дискурс на модерността" на Хабермас са оплетени в момента. Следващите са "Въображението на знака" на Ролан Барт и "Протестантската етика и капитализмът" на Макс Вебер. За да успея да свържа всичко това с новата журналистика, ще ми трябва времето за American Literature and The War in Vietnam, ще ми трябват още поне няколко текста на Големите, освен "Страх и омраза", "Армиите на нощта", The Kentucky Derbi и Frank Sinatra Has a Cold, който е отворен в съседния таб. Тегля "Хладнокръвно" на аудиокнига. "Мъж на място" на Том Улф, макар негова, едва ли ще ми свърши работа; но пък демоноид, джейстор и Столична библиотека ще бъдат първите ми приятели тези дни. Тази курсова работа е горе-долу единственото, за което наистина ми пука да направя добре този семестър; но, предполагам от кратките си срещи с истинки, ценни, живи Учители като Монова, е нормално те да са нарядко; както е нормално да са нарядко и истинските такива, които да придърпаш за приятели. В крайна сметка подреждаш вселената си сам.

Истината е, че съм затрупана с неща до края на семестъра, а и през сесията. Имам да предавам пет курсови работи (една от които - разследване и една от които - интерпретация на използвани изображения в медиите, другите са типичните глупости от средата на 70-те, които учим) до края на май. Имам пет изпита, отделно спорта, които са съответно на 3-ти, 13, 16, 20 и една неопределена дата след това. Имам да започна да пиша някакви неща за"Осем", ако открия ентусиазъм. Имам пълната сила да го направя.

Защото репортажът за Ривърсайд се получи перфектен. Доколкото може да е перфектен репортаж, доколкото могат да са перфектни пържени картофи за вечеря или къдриците ми след баня; мимолетно и задоволяващо, стока за потребление, далеч по-важна за мен, отколкото за рандъм потребителите си; но която въплъщава, скъпа Айн, способността ми да създавам, която е, в един конкретен и все пак абсолютен аспект, аз; която е произходът и целта на това да се изпъвам на терасата, да пуша за пръв път от седмица-две пред завършения текст и пред купа неща за четене и осмисляне, пред мига, в който голямата топка от попити, записани, разсъждавани върху чужди мисли се претапя в моето разбиране и идея на всичко.

last train to lhasa

2011-04-25T00:05:00.002+03:00

Щях да пиша за това как Бургас ме лекува не с присъствието на сглобеното ми семейство по празниците, а с самото биване на града около мен, започващо от аромата на Нефтохим във влака, дванайската и наизустените му пътища.

Колко е хубаво да се видя с Ванката и Румен (само Стефо липсва, за да бъде както някога.), колко е наше вечер, с тойотата, с Poets of the Fall и аз и Румбата да сме единствените души на света, на които им пука дали могат да изброят подред песните от Signs of Life, Carnival of Rust, Revolution Roulette и Twilight Theater. Колко е хубаво да сравня - преди се виждахме непрекъснато, знаехме какво четем, какво слушаме тези дни, познавахме си обкръжението, знаехме си дневния режим. Сега се виждаме 3-4 пъти в годината, отиваме да играем джаги, да играем джаги, както ние можем (: аз отзад, двойката винаги бие, да играем джаги така, че нищо да не е мръднало, и единственото пропукване е "Виж, съвсем накратко - добре ли си? Щастлив ли си?", не ми трябва да знам повече, когато нямаме време за това; обичам те. Ще се видим на джулай.

Но дори това нямам сили да разкажа добре; блогът ми е мрънкане в туитър, блогът ми е отпечатък на уморени вечери, бледо отражение на това, което съм мислила и искала. И няма да си легна, докато не премина през още малко Banco de Gaia - заради това, че музиката на Тоби Маркс е прекрасна и също толкова за да се почувствам нормално.

От раницата

2011-04-18T20:10:00.003+03:00

На мама - заради бабичката от спирката на "Гарибалди"

Имам собствен дом от 4 години насам. Преди това живяхме по квартири, общежития и баби. Но започнах да го разбирам, едва когато мама умря и с баща ми прекарахме пет години, продължавайки да живеем у бабини ми, аз - отглеждана от нея, той - блъскайки в Индийския океан. За да успее да купи и обзаведе нашия дом. Нашият дом, купен и обзаведен единствено с парите, спечелени в същия този океан. Парите, спечелени с умения, пот, любов и знания, събирани по време на 5-те години висше образование и многото години практика след това. Животът му, въплътен в стотината квадрата, които наричаме "нашият дом". Нашият дом, наш по право, юридически и морално, наш в умовете и ръцете ни, крепостта ни. Мястото, което можем да заключим отвътре и да сме в най-заслужения рай в света. Никой друг не може да го изрече с този тон, който ние двамата сме извоювали.

Вероятно затова развих такава ревностна любов към концепцията за мой дом. Мой, изработен с ръцете и ума ми, с часовете над книгите, с часовете над текстовете, със стиснатите зъби, прехапаното "Не мога", със събуждането с тихо вълнение, стягащата енергия и глад за действие, мой дом, изработен с моя живот, мой дом, в който да приютявам своя живот.

Вероятно затова, веднъж свикнала със стаята си в Студентски, когато плащам наема, ме облива тиха радост, предвестник на това, което ще бъде един ден. Топли ме бледото удоволствие, че съм заслужила по успех мястото си тук, че съм изработила поне една идея правото да живея в тези няколко квадратни метра. Затова, когато се прибирам у нас, у мен, след няколко дни отсъствие, се чувствам сякаш се прибирам, а не отивам някъде. Прибирам се в стаята, в която съм заслужила да бъда, да прибера дрехите си в гардероба, да наредя козметиката на шкафчето, да се мотая със или без хавлия след баня, да подредя вечерята си на бюрото и да гледам "Стъклен дом" или The Big Bang Theory. Прибирам се в стаята, в която съм себе си, гола и сама. Или в стаята, в която съм себе си, чуруликаща до три сутринта с Ива. В стая, чиято една втора е моя, която, по щастливо стечение, бе прекрасно да деля с Ива.

Написах този текст, докато гледам сериала и вечерята седи до левия ми лакът. Написах този текст с капка горчиво и тиха радост. Написах този текст, мислейки си за Марта. Написах този текст, защото преди два дни в 9 вечерта, докато чаках трамвая за гарата, една бабичка на спирката ми каза "Прибирай се, миличка, той ще изтърпи, но майка ти винаги ще се притеснява за тебе, ще те чака!". После във влака плаках, защото нямам майка. Но имам дом и семейство (защото са неразривно свързани), които да построя.

съвършено непотребен пост

2011-04-12T00:23:00.003+03:00

i'm an extraordinary machine. и нито дума повече.

купих си рокля днес, знаеш ли? бяла. никога не съм имала такава, но я познахме в момента, когато я пипнах. тези дни, докато (за кой път, омръзна ми вече от собствените ми боеве и драскотини), си мисля, искам да се прибера в бургас и да си взема роклите, роклите и обувките на висок ток, да вървя по бургаски улици и зеления плат да ме гали по коленете, докато закъснявам и се обожавам. мисля си, искам да се прибера в бургас, мамо, майко, майчице, и да си взема роклите. роклите ми. мамо. искам да се прибера в бургас и да взема себе си, мисля, че се изтървах зад кортасар и забравих да се пъхна в багажа. искам да се прибера в бургас и да си взема роклите, а днес изпълних поне втората част от желанието. не помня откога не бях.

if you wanna make sense what you're looking at me for?

to treasure the rest of your days here

2011-04-03T17:43:00.004+03:00

Когато се стоварваме към обяд в Сливен първи, понеже Тедо, Зан и Весо още са на стоп, както Косето, Печ и Гери, а Жанет, Ани и Румен чакат вторите, докато Ели и баща й? (логистиката ми се изгуби някъде) трябва да се погрижат за първите, М. отбелязва, че Сливен изглежда като град от началото на прехода. Аз началото на прехода не помня, но е сиво, гарата е неописуемо грозна, а циганите и цветята по разни градинки са единствените светли петна по улиците. 300-тата метра до автогарата се оказват около километър. Все пак успяваме да пристигнем навреме за автобуса към Нейково в 13.30.

По предварителна информация то е на трийсетина километра от града, така че вече едва ли не виждаме със сърцата си голямата селска къща, как пристигаме първи, мотаем се, айлячим и чакаме останалата дружинка, която се губи по стопаджийските пътища неведоми. Дълбока, трагична заблуда. Автобусът е всъщност бусче с дебел шофьор, на който не знаем каква му е далаверата, но изглежда сякаш не може да няма. Смътните ми подозрения за надвисващо зло се засилват, когато ни прибира билетите и обяснява с половин уста, че първо ще идем до Котел и на връщане (в 15,30) ще минем през Нейково. Едва по-късно ще разберем, че поради характерната за района организация на транспорта и пътищата, трийсет километра се изминават средно за два часа.

Тръгваме, подрус, подрус, пред, зад и до нас само черни хора и една измъчена женица, която изглежда сякаш се прибира от работа. На седалката до шофьора друга измъчена женица, загърнала косата си с шал на цветя, мъкнеща една-от-онези-карирани-найлонови-торби, пълна с дрехи и подаващо се шише, според сигурно пълно с неподозирана алкохолна отвара. Зад нас, доколкото успявам да огледам - същото, и достигам върха, когато две момчета започват да сричат табелите с имената на селата, очевидно упражнявайки се. Започвам да се чувствам като във филм на Брегович, казвам, и се сещам, че филмите на Брегович заради това са толкова яки, щото са реалистични, а аз в момента възприемам реалността като тяхно последствие, сещам се за хиперреалността (на Бодрияр?), за теорията за втората реалност на медиите (убийте ме, не мога да се сетя чия), живея в хипертрофиран свят на първокурсничка по журналистика. Но продължаваме да се движим по разбитите пътища, подминаваме Жеравна, Йовков, и докато стигнем до Котел в буса сме само аз и М., шофьорът ни стоварва на обявеното за автогара място, поразително приличащо на тази в Симеоновград, подозирам, че подозрително приличащо на всяка автогара в отчаяно, умиращо градче, чакалнята е огромна и празна с изключение на машината за кафе, с което бях успешно заляна, и имаме 40 минути да се мотаем и да чакаме да тръгнем наобратно, този път за мястото, към което наистина сме се запътили. Но, казвам се, накъде сме се запътили въобще, при положение, че за никъде не бързаме и рано или късно ще стигнем, а ако не стигнем, няма да е чак такава беда, закъде сме се запътили, при положение, че ми е хубаво, хубаво, това чувство на влюбеност, същото и толкова по-силно от една година насам, самият процес на отиване към, самият път, си казвам, този прекрасен Джак в толкова крехка възраст ме е белязал, така ме е белязал да живея на път и интуиция, в търсене на неосъзнато, недефинирано щастие и се усмихвам наум, Алекс, как можеш да обичаш толкова много едновременно Дзен и Атлас, мога, мога, мога, защото аз съм аз съм аз съм аз съм сборът на всички неща, които обичам, диалектиката и сблъсъците им, и невидените от друг напасвания между, съм аз съм аз съм аз и докато той ми разказва за родителите на Хемингуей, а аз му разказвам за Том Улф и първите неназовани състезания между драскачите на фичъри в американската преса, докато се усмихвам на мечтите на куп млади журналисти преди 50-60 години да напишат Своя Роман и да станат Стайнбек и Ъпдайк, докато се усмихвам, защото търся точната пътечка в шизофренната любовна връзка между журналистиката и литературата, и се усмихвам защото се усмихвам се усмихвам се усмихвам, защото бих прекарала живота си в библиотеки и университети, и бих тълкувала и ровичкала из думите на някой отдавна мъртъв и прекрасен; но онази тънка червена линия на журналистиката, която води идеята на целия фичър, която, ако е избрана добре, се превръща в бляскав син фойерверк в небето и гори, гори, гори, докато всички долу не си кажат "аааааау", размотаването по ръба на реалността, докато си затънал с два крака в нея и гмуркането в мръсотията, за да откриеш танцуваща звезда, си мисля, имам толкова пътеки, а тази книга е зад гърба ми зад гърба ми зад гърба ми, а ако никога повече няма друга, ако едното убива другото, ако се убиват взаимно, ако никога повече, мисля си, както си мислех на пода пред печката онзи ден, а после се усмихвам и не зная. Не зная, не зная, защото съм на прекрасни деветнадесет години и насмешката над крехкостта им ми помага безумно.

Докато този монолог бива раждан от Алекс с влажна коса, свита на фотьойла, а слънцето бавно се измъква от прозорците и дочувам гласове от другата стая, тогавашната Алекс се разхождаше, вървеше, вървеше и чакаше да стане три и половина, за да тръгне ръка за ръка с М. към Нейково. Автобусът изчезва, аз предполагам, че е отишъл да вземе отнякъде още пътници, но се връща след няма и пет минути и Миленски обявява, я той е отишъл да си вземе "Слънчо", и се пукаме от смях. Скачаме обратно вътре и се пускам по течението на филма си, гледам и се движа, вали ме дъжд от асоциации, усещам острото пробождане на това да се чувствам нормално.

Едва след като се добираме до Туристическата спалня, разбираме през какви перипетии са успели да преминат милите ни. Впрочем, мястото е прекрасно, дървения, огнище, една такава мила традиционна българска атмосфера с ниските масички и трикраките столчета, пожарогасителите "Тайфун" допълват идеално атмосферата, една голяма поляна, на чийто горен край можеш, ако застанеш на пръсти, да хванеш обхват, което е невъзможно.

После започва любимият ми хаос, когато сме заедно сме заедно сме заедно. Косето ще разкаже, бас държа, как е купил собствения си телефон за осем и двайсет в лозе, и ще бъде триумфално прочетен и преповтарян за поколенията. Тедо, стопиращ на изхода на Пловдив и спиращият ТИР, за къде си? за петолъчката, а, аз съм за кауфланд, и проститутките му, и щастливата физиономия на Жанет, докато обявява, копеле, аз съм в село Нейково и си играя на Подай чубричка, и, и, и...

2011-03-28T12:31:00.003+03:00

Истината е, че съжалявам. Съжалявам, че никога не съм навреме, че никога не съм там, че съм уморена, че съм болна, че не ми се идва, че идвам за малко, че не оставам за цялата нощ. Съжалявам, че не си чувам или вдигам телефона. Че не влизам в скайп, че не ми се пишат имейли. Съжалявам, че нямам сили за каквото и да е, че не се прибирам достатъчно често, че си стоя вкъщи прекалено много. Че не съм успяла да прочета това, да чуя другото, че не мога да си събера мислите и впечатленията, че не мисля, че не се впечатлявам. Съжалявам, че нямам време, съжалявам, че си губя времето. Съжалявам, че не ставам за нищо. Съжалявам, че не мога.

Тези съжаления, разбира се, вършат работа само на мен. Съжалявам, че сутрешните ми молитви са все по-редки и по-редки. Съжалявам, че 10-те ми градуса вляво или вдясно са на другия край на света. Съжалявам, че съм някаква непозната бледа сянка. Съжалявам, че не знам как да се справя с това. Не знам как да се справя.

2011-03-23T23:41:00.003+02:00

Сутрешната ми молитва

се случва по време на дъжд

се случва в ръцете ти сутрин, любов моя,

се случва във влака на тръгване, любов моя,

се случва в походката ти на идване, любов моя,

се случва и съвсем без теб, моя нежност.

Сутрешната ми молитва

значи: ще запазя тази мъдрост в плътта си,

значи: мисла, 'начи съм,

значи съм в нормалното си състояние.

Това е просто поема, неопределен жанр,

но имам цветя в ушите си,

дръжте се, защото идвам,

с мен идва и целият свят.

Сутрешната ми молитва

е Еди Ведър в поглед към синьо небе,

съм аз, едноличен господар на Вселената,

са стъпките ми, троп-троп в библиотеката,

е концерт, като ясно слънце,

е музиката в тъмното,

е когато отговорът на "Искаш ли?"

е твоят въпрос "Мога ли"

и усмивката е цялата ми дързост,

е горещият душ сутрин,

е кремът ми за ръце,

е раницата ми на рамо.

Сутрешната ми молитва

се случва и в дъжд, и с Далчев,

но е по-вероятна в слънце и с мен.

Сутрешната ми молитва е предлятна

и тепърва ще цъфтят слънчогледи,

за да се молим пред тях.

Сутрешната ми молитва е блогване в автобус.

Отпреди седмици. :)

what if i take my problem to the united nations?

2011-03-20T14:36:00.002+02:00

The Great War remains a rich and resonant subject for art because it briefly caused the world to step back, aghast and afraid to look at what it had done. The collective trauma of World War I did indeed shake England, specifically, out of the end of its imperialistic Victorian stupor. The rest of the world gasped as well: WWI hastened the Russian Revolution, coaxed the U.S. into isolationism and a flirtation with pacifism, and set the tone for a shunned Germany to embrace the Third Reich. Culturally, the result was modernism, dadaism, and surrealism continuing to overtake the giddiness of la belle époque; geopolitically, it redrew European borders, creating roughly a dozen new nations; diplomatically, the League of Nations, a precursor to the United Nations, was meant to prevent war, at least on this scale, from ever happening again.

Това в ревюто за Let England Shake в Pitchfork. Muchness ли, кво ли? :)

2011-03-16T02:00:00.002+02:00

Бандите с по 50 фена, които се знаем поименно, в клубовете и мазетата, животът ми, любовта ми.

Like I'm fearful that my choices are all wrong

2011-03-06T23:45:00.002+02:00

and I should look after your heart

Когато някой чете Хемингуей, когато друг живее на цитати, това не е добре. Give me back my innocence cause I wish to dream again, понякога имам чувството, че не просто съм получила цветя и счупена китка, а лежа в райска градина и ръката ми е смляна от дланта до рамото. It's across the sky, and across my heart and I cross my legs, oh. my. god. Етюди в червено. Ролите се разменят, империи се разпадат, и нищо не е вечно, освен Форест Гъмп на пейката, малки земетръси в главата и сърцето ми; а съм странно спокойна. Има граница на всичко, което можеш да изстрадаш. Има и равновесие, и всичко, което е било, се връща обратно със същата сила - духовен и физичен закон. Главното, мисля си, е - зная какво искам, мога да дам невероятно много, за да; ако не успея, ще знам, че просто не е било писано/ просто не съм можела/ просто не.

Онази сутрин на четвърти юли, когато седяхме пред квартирата, пушехме, гледахме как слънцето се пръска като разредена водна боя по небето и почти нищо не си казвахме, но думите падаха на мястото си и нямаше нужда от тях всъщност.

Всичките вечери, в които ще играем монополи, без да сваляме маската на Бог, ще пием евтино червено вино, и ще правим любов на Флойд.

Like peaches and cream to me.

Чакрък

2011-02-22T17:53:00.002+02:00

Уж беше студено, а се оказа не толкова. Софийския, губя се по малките улички, да идем до ориндж, да идем да видим какво дават в одеон, да се върнем да обядваме в супа стар, да се сблъскам буквално с приятелката на Катрин и да се разцъфнем от смях, да идем все пак до ориндж. Аз пия бульон, той пие зелен чай. Аз чета "Монолози за вагината", той чете Матю Райли. И е толкова хубаво.

После продължава да е толкова хубаво, докато не ми става ужасно лошо и не се завтека по най-бързия начин към Студентски, обезболяващи, шоколад, вода и айрян и се надявам да се успея да се вдигна до 9 вечерта.

А Исихия са величествени.

oh, darling

2011-02-19T01:05:00.003+02:00

You got me on my knees,

I'm begging darling please

won't you ease my worried mind?

или как, или как си тананикам предимно това тези дни. Предимно това, докато се развявам по бургаските улици и мисля колко е нежен този град, как съм се вплела в него, без дори да усетя, как дори името му ме кара да се чувствам добре. Предимно това, докато съм божествено сама. Предимно това, когато ми липсваш. Предимно това, когато напипвам правилен път и се блъскам в тъмното. Да, предимно това. А всъщност, you'd better bring your own sun, sweet girl, you'd better bring your own sun just enough for everyone. Живея на цитати и все пак, малко по малко, откъсвам неподходящите.

2011-02-16T01:46:00.000+02:00

Не ми се говори. Препрочитам "Атлас" и "Дзен" и ровя в предпоставките си. А това е нещото, което ще чакам с най-голямо нетърпение тази пролет.

2011-02-10T12:56:00.005+02:00

Взимам само най-необходимото.

I like what you say

2011-02-07T09:37:00.002+02:00

Денят ми започва с лека успивка, домашно направено 3 в 1, сладкиша на мама и рандъм плейлист с мили неща, които не съм слушала от страшно много време. They say, learn from your mistakes, that's not always the case. I see them and I understand how I made them again and again. Всяка песен е нова история.

А Лили ми направи деня:

"I have met with women whom I really think would like to be married to a poem, to be given away by a novel."

Първият ми допир до Кийтс. И толкова вярно. :)

Обичам.

2011-02-01T21:49:00.001+02:00

I don't care where you go, you won't get away from me.

Слушам We're Here Because We're Here, а не A Fine Day To Exit, понеже го нямам на компютъра в Бургас. В Бургас съм. Бих чела Елин Рахнев, ако можех да намеря нещо ново в стиховете му. Преди няколко дни имах нужда да пипна "Канела", сега е на две лавици протягане. Не я искам.

Лора е пораснала много. Пътувах с влак за пръв път от месец. Тези дни се очертава да го правя много. Тези дни слушам много Anathema, Kultur Shock и Katatonia. Анто беше прав, че барабаните в Omerta са много джаз. А и самата песен обичам от много време. Anathema са все по-прекрасни. За да им напиша адекватно ревю, трябва да ги слушам поне половин година. Иначе ще ме е срам въобще да си отворя устата да говоря за тях. Kultur Shock са изкарали чуден нов албум, за разлика от ужасно скучния Integration. Директен, нагарчащ, изгарящ като на баба Мими първака и толкова пълен с живец, че ако си го пусна в момента, ще ме убие. Нямам търпение да ги видя. Щом сме тръгнали да си говорим за музика (е живот, е живот) - Иво направи няколко чудни интервюта в роука. А събирането с него, Иво и Калинка винаги е предпоставка за хубави, хубави обсъждания. Споменавала ли съм колко обичам да събирам хора, които смятам, че ще си паснат? Споменавала ли съм колко ми е уютно в такива моменти да мълча и да се наслаждавам на присъствия? Почти толкова хубаво, колкото да се събудя сутрин и да знам, че някой някъде е жив. Почти толкова хубаво, колкото да се събудиш в прегръдка.

Мисля, че няма да пиша имейли тази вечер. Мисля, че имам нужда да спра да цикля Pressure и да опитам да се излекувам с We're Here Because We'Re Here. Only you can heal your life. Only you can heal inside. It must have been an angel, who counted out of time. It must have been an angel, who raised a knowing smile. Where those angels, when you need them?Мисля, че имам нужда да мога да пиша за музика. Мисля, че имам нужда от себе си. Чиста от всичко, което й пречи да диша. Колко точно е трудно? И колко дълго продължава? Mother, can you heal me? Can you tell me are you there?

We are the people

2011-01-17T19:16:00.001+02:00

that will find whatever you may need. С две думи, гледайте какви неща се случват, като се развихрим в приказки със съквартирантката ми, представено в статуси от фейсбук :)

‎"Ние с патето като видим нещо патешко в менюто и не си го поръчваме, защото това са нашите събратя." Ива е (познай какво!) шибан гений vol.5.

‎"Лъвчето често скача върху нещата на везните." Ива е шибан гений vol.4!

‎"Записах си днес един час за миналата седмица, но искам да си запиша за тази." Ива е шибан гений vol.3 xD

‎"Сега чакаме утре, 9 вечерта. Абе все чака нещо човек в тоя живот и това е..." Ива е шибан гений vol.2 :D

‎"Подхождат си, защото и ние си подхождаме и любовта е една идилия!". Ива (съквартирантката ми) е шибан гений :D

Но за да бъде съвсем честно - аз продължавам да питам каква е разликата между едно дете, високо ей толкова, и един куфар, с ъпгрейд от Ива - ако детето е в куфара в градския транспорт, трябва ли да плащаме билет за куфара?

И, разбира се, златните хитове на Румен:

‎[11:03:25 PM] nXmaniac каза: мъжете пишат повече за глупости

[11:03:30 PM] nXmaniac каза: жените също :)

Stories from the city

2011-01-10T21:01:00.004+02:00

Threw my bad fortune

from the top of a

tall building

Върша неща. Решавам нещо, правя го и се уча да си прощавам, не да драскам от вътрешната страна на апатията си, а да минавам през нея. Защото мога. Можем.

Първата ми сесия наближава устремно и не толкова се притеснявам за нея, колкото ФЖМК ме докарва до тих бяс - господи, може ли в най-прехваления университет в България да си говорим за Слави Трифонов и думите "онлайн медии" да бъдат произнасяни като името на митично чудовище? Може. И много други работи може, като учебниците от 77-ма година, с буржоазната преса, ненадмогнала класовата си принадлежност, и липсата на интернет, и преподавателите, които не идват на лекции. Но може и да се запознаем с Катрин, която е по-ентусиазирана да ни преподава, отколкото са половината от колегите ми наистина да станат журналисти. Може и да срещна прекрасни девойки, един чай с които ме спасява от желанието за самоубийство. Може и в крайна сметка всичко да зависи от, ха, изненада, мен и тихата ми ехидна увереност, че да довърша "Приспивна песен" преди сесията ще ми е много по-полезно от която и да е част от лекциите ми.

Междувременно в роука ври и кипи тия дни, гледайте какво става - Иво направи интервю с Джон Гарсия от Kyuss, Тедо изскочи с ревю на дебюта на O.Children, а банда, кръстена на песен на Ник Кейв, винаги е интересна за чуване, а аз метнах един поглед към албума на Себ Бах от 2007-ма.

Следващите две седмици ще бъдат интересни. Както всички останали. Както всеки ден. Както about-me-то вдясно. Както прекрасна художествена литература във време за учене на глупости. Както неопитан чай. Както всяка сутрин. Everybody's got something good to say.

п.п. И ако някога се обадя на родителите след дванайсет вечерта на Бъдни вечер, ще си спомня, че не е трябвало да изкарвам прехраната с това.

Flowers of our souls

2010-12-30T01:30:00.002+02:00

Алекс, къде са ти всичките текстове за роука, всичката ти музика и muchness, къде ти е стоенето будна за "само този албум", къде ти е "трябва да чуя цялата дискография, понеже новият е прекрасен и си му трябва ревю", къде ти е действието, свързано с мисълта "нищо не е по-важно"?

Къде ти е всичко, Алекс?

Beyond all things that gave us birth

We'll navigate the seas of the Sun
If Einstein's throwing dice,
And God he doesn't mind the chance
We'll navigate the seas of the Sun

She got the time

2010-12-29T00:21:00.002+02:00

Oh, she don't mind

she got the time

I see the new moon rising.

А ако миналата година завърши под знака на Флорънс, Регина и Кейт Буш, които се преляха в чаровната наглост на Фиона по-късно, тази завършва в оглушителна тишина.

Не чух толкова музика, колкото исках - а когато я чувах, не я слушах. Не прочетох толкова книги, колкото исках - а купът на бюрото ми расте.

Миналия декември не знаех какво ще уча. Сега знам и го обичам. Не знам как ще го работя.

Имах първия си потресаващ сблъсък с нашите. Дали наистина съм била права, целият ми живот ще покаже. Имам първата си дълга, осмислена, с много положени усилия върху й връзка. Имах първата си работа, от която се чувствам част още и се радвам, че не съм наистина. Имах ужасно болезнено и прелестно лято.

Имам първото място, в което живея не сама, но самостоятелно. И с всеки ден, когато се прибирам и заключвам отвътре със знанието "Мое е за още един месец.", осъзнавам колко е важно. 1), да бъде "мое" като законно притежание и 2). да бъде мое като осмислено, набелязано като цел, постигнато и осъществено със щастие.

Имам първите си въпроси за журналистиката. И първите книги (засега повече от хора), които да ми отговорят. Имам първите си болезнени моменти на мисълта "Защо останах". Нямам отговорите. Все още. :)

С две думи - можеше много по-добре. Може и много по-зле. Кроткият ми оптимизъм след малко ще кипне обаче. Защото след Wolf mother в плейлиста в уинамп чакат Clutch. А всички знаем как се спират Clutch XD

Бягат мъглите

2010-12-11T23:13:00.002+02:00

Има неща, които са толкова лични, толкова съкровени, толкова свещени, че никога няма дори да мога да кажа на глас, камо ли да блогна. Знаеш.

Но има и други, които са толкова естествено прикотвени надълбоко и толкова важни, че дори няма да ги крещя, просто ще ги говоря и пиша постоянно, спокойно и уверено, защото СА.

Днес е Burgas Metal Carnage Festival. А аз го пропускам, защото ще си кисна в Студентски и утре цял ден ще уча по социология. Допреди дванайсет часа ми се струваше рационално решение, защото, все пак, аз дойдох до тук, за да уча и да се развивам, нали, пък Врани ще свирят само 40 минути все пак и то просто не си струва да оставам за толкова малко, а дълбоко навътре съжалявах.

Но в последния момент не издържам, хващам такси, Иво казва, "Чакай, ей сега ще ти намеря Пешо, аз съм в бекстейджа, правя интервюта, идвай да помагаш, ако искаш" и отхвърча, а мен ме заслепява светлината, отразяваща се от главицата на бившия къдрав :D, разменяме няколко приказки с него и с Ицо, казваме си здрасти с Кольо, и отскачаме до да видим какво става с интервютата, Пилота тъкмо приключва, ред е на Ицо, а аз и Пешо само се споглеждаме и усмихваме, мисля си, в зала на майната си съм, на фестивал на разни ми ти метъляги, дето я ги знаят триста души, я не, и роука я го четат осемдесет, я не и в друг момент това може би щеше да ме жегне, но истината е, че просто няма значение. We are not alone in our universe и отново - хората, които знаят, хората, които могат, хората, които са се отдали на една идея и така са се отдали, че палят и наоколо. А колко усилия и лишения, и борба, господи... Толкова ли струва да правиш каквото можеш и обичаш? Както и да е, говорили сме си го това. Днес просто си го преговорих с "о-господи-обичам-искам-това-винаги".

Бягат мъглите, вятър в косите,

огън в очите, сърца бият.

a dying scream makes no sound

2010-12-06T09:28:00.002+02:00

Един от онези дни, в които съм сама;

потресаващо физически не съм срещала жива душа от единадесет часа, което за Студентски си е рекорд, отказвам да мръдна за тренировки на минус един градус;

но предвкусвам два-три часа със социология, кафе, чуждестранна или (елементи на) журналистика и се чувствам добре.

Един от онези дни, в които ще мисля за теб, ще искам да се видим, но няма да се обадя или да вдигна. По същата причина, поради която не се обаждам винаги, се крия и вдишвам песъчинки, надявайки се, че щом аз, значи и те. Трябва ми да съм сама, мълчаща и усмихваща се, усмих, усмих, не на някого другиго, а на себе си.

Тишина, спокойствие и кротко ровичкане навътре, лягай си, Алекс, не забравяй шестчасовите си молитви. Take a sad song and make it better, днес ще слушам последния Оейзис и Фиона, Джанис е приемливо предложение, но Флорънс прекалено близко до миналата година. Разчитам, че направи ли нещо ново, все някак ще разбера.

We live a dying dream, if you know what I mean

Supper's waiting on the table

2010-11-27T00:40:00.003+02:00

Speak to me in a language I can hear.
Humour me, before I have to go.
Deep in thought I forgive everyone
as the cluttered streets greet me once again.

I know I can't be late.
Supper's waiting on the table.
Tomorrow's just an excuse away.

Хайде да си говорим за хубави неща.

За концерта на Анатема. За "Хеликон". Ревюто на Kula Shaker и в сайта на SMF ^^ Джон Лорд, разбира се. Никога няма да преживея такъв катарзис на концерт отново.

Фиона и Джон Бътлър във влака, кратка капсула на мир във времето. Чувствам се като себе си. Да се будя сутрин в топлина и обич. (Като приказка е.) Да препускам по пътя към вкъщи, всеки метър, километър ме приближава. Откакто живея в София, блогвам само, когато се прибирам. Трябва да се промени, мисля.

Мисля и за нещото, което ще остави Айн Ранд като вечна ми любов. Не фанатизмът, икономическите й идеи (които не са никак нови, впрочем), нито бойният й поход за индивидуалните права на човека. По-скоро другата, лъчиста, щастлива Айн Ранд, която малко хора виждат зад капиталистическата кучка, кхъ. Другата, прекрасна, мъркаща, доволна, влюбена в живота (си) Айн Ранд, възхищаваща се, ентусиазирана като Косето на път, пламнала и пръскаща искри на заразителна радост. Онази Айн Ранд, която ме научи да разбирам рационално защо мога да бъда толкова щастлива. Да разменя най-доброто си усилие с най-доброто усилие на другите и това да бъде цената, на която ще се продавам, когато този глагол няма да звучи грозно. Да въздигна удоволствието, постигнато по пътя на моите ценности, подкрепени от моите усилия, в култ. Не безцелен хедонизъм, не разврат, не просто удовлетворяване на насъщни нужди. Но удоволствието като цел, избрана с ясни причини и отговорно понесени последствия. С внимателно преценен начин да се стигне до, а когато - с пълно отдаване на.

Но това знам и без да се налага да блогвам. Понякога обаче само актът на писане и запазване кара нещата да изглеждат по-реални. Архивите имат своя чар. Love is the blues I'm singing again and you're the only song I want to hear.

2010-11-10T23:46:00.002+02:00

Гуша се в дефинициите си, за да не изгубя почва. Днес си говорихме за това с една колежка - никой не те предупреждава за първоначалния шок. За чистото объркване от факта, че живееш на друго място, и за всичкия стрес, който следва от това. Прекалено ли драматизирам? Вероятно. Но е истина, не съм си вкъщи и това поражда непрекъснато скрито напрежение. Време, време, време. Трябва ми.

Но се отърсвам малко по малко, откривам си моментите, построявам мили ритуали, крепя се на раменете на приятели и стъпка по стъпка си припомням.

- Усещаш ли чувството?
Усмивка.
- Ако говорим за едно и също, да.
- Онова, че това е първия ден от остатъка от живота ти?
- О, да.

(От миналата година, почти по това време.)

Не казвам нищо никому с този пост; отбелязвам за себе си - уча се и си припомням. И преди да се срутя отново, ще имам място, което да показва - мога да се построя отново.

every moment is a song

2010-11-07T09:52:00.002+02:00

Преди малко повече от половин година се будех така.

Днес - за пръв път от почти толкова време
се будя с внезапен преход
от сън към будно състояние
с тих екстаз и любов
опиянение от факта, че съм жива
че мога, че искам, че дишам
(тези трите са синоними)

Днес - за пръв път от толкова време
се будя с усмивка за себе си
с молитва, със смях, прясно влюбена
със свежест, с конкретност
със замах и сила

Днес - за пръв път от толкова време
изскачам от леглото, не бързам за никъде
макар да имам толкова пътища

Днес си позволявам
да дръпна щорите, да се усмихна в пространството
да блъсне слънцето в прозорците
да ми залюлее света, като гондола, като водно колело
на границата на равновесието, на границата на ума
да се смея като новородена
без да избива на плач

Сега да седя полугола на пода
с чаша кафе между краката
да тананикам на глас
стари, любими неща
да оглеждам стаята
с тихо любопитство, сякаш за пръв път
сякаш не съм я правила аз
и да ме избива на смях
при мисълта

Да пиша с пръсти по пода
да познавам всяка молекула
да си мисля, господи,
това е молитвата, която мога да дам
направя, издишам, измисля, повярвам
Да застана в статичен момент
да не мисля за нищо
извън настоящето
да го осъзная като продукт от миналото
да пресметна какво е струвало
какво е дадено, как е създадено
и да си кажа
господи
това е м о е.

Да бъда есенцията на мястото
а то - следствие от мен
перфектен затворен кръг
на настояще

Който, мили мой господи,
дава всичката сила за бъдещето.

Да, но кой ще ни излекува от глухия огън, от безцветния огън

2010-11-07T00:02:00.005+02:00

Чета стария си блог, слушам отдавна непипнати рандъм песни и се усмихвам. Мисля си, колко е странно, музиката, която толкова време си свързвал с нещо и ти е раздирала сърцето на ивички, да се превърне в повод за кротка усмивка.

Нещата бавно (не) се нареждат на мястото си. Но умея да се чувствам добре. И, точно в този момент, обичам - всеки, всичко, което някога е било важно в живота ми. Guaranteed... Дали ще мога някога да го кажа на глас, така че да разберат? Deep in thought I forgive everyone :)

I do believe it's true that there are roads left in both of our shoes, the air outside so soft is saying everything, everything... All I want is to feel this way. Cause giving into old temptation is like that common switch, the silly stupid realisation, the more you scratch the more you itch. And maybe you're gonna be the one that saves me. (you were never meant to belong to me., не, не.) You're the one that I adore.

И Джеф. Господи, Джеф.

I know I can't be late.

another lost song in my lost mind

2010-11-05T00:45:00.007+02:00

Оставаха само петнадесет минути и седях права, стегната, облегната на вратата, с ръка върху раницата. Долно Езерово, Разпределителна, Товарна и Спартак. Владимир Павлов и Централна, Централна гара Бургас (шест часа!). А зад нея автобусна спирка, автобусна спирка 12а. Старата поща, НХК, Вардар, Трапезица, Колодрума, Новата болница. Поморина, трети блок, четвърти етаж, семейство Георгиеви.

И заспивам със сбъдната мечта, гларус да ми грачи във ушите.

I drive on her streets, cause she's my companion
I walk through her hills cause she knows who I am
She my good deeds and she kisses me windy
And I never worry (now that is a lie)
I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way

С други думи, вкъщи съм си, вкъщи съм си, вкъщи съм си. Оказва се, че Вилито, Пешо, Сиска и ММ ги нямало. Моля ти се! Нищо. Мен ме има.

Когато живея на цитати, никога не е на добре. Напоследък не е на добре. Но съм вкъщи, вкъщи съм, вкъщи съм. Оттам нататък... Ти, мисля си, няма как да не си добре, защото, дори да не си добре, пак си добре, защото... Защото сами по себе си, на разказите ти им липсва... "нещото", но, събрани заедно, се допълват и унифицират по такъв начин, че всеки придобива значение сам по себе си, но, и по-важното, като част от едно цяло, от едно "по-голямо от живота", абстрактно почти, "цяло".

Сетих се за това, когато прочетох това - "може и да се бъркам, но мисля, че съм чела твоя книга с разкази. ако се бъркам, извинявай, ако ли не, поздравления-имаш приятни попадения. :) "*

И след като съм тръгнала с дишането на цитати:

Университета си е университет -- сграда, място, хора, някаква институция без значение тук, където сме ние. Знанието, обаче, е навсякъде, чака. И ти знаеш това. Аз знам това. След една прожекция питат Финчър: "Смятате ли, че от настоящото поколение ще излязат режисьори както от предишни, имайки предвид неограничения достъп до DVDта, VHSи и филми/информация в инетрент?", а той отвръща (нещо от сорта): "Би трябвало да са по-добри... Колко от вас в публиката имате Final Cut Pro (програма за монтиране на филми на Apple)?", доста хора вдигат ръце, на което той отвръща с: "Well, what are you waiting for?"

Толкова просто е.

Или "Не бива да позволяваш на университета да ти пречи на висшето образование". Или "Смисълът на университета е в отклоненията, не в правия път."

Смисълът на журналистиката, накратко, е да търси истината, безкомпромисно и неуморно. Не да я открива, а да я търси, защото в търсенето се забелязват истините, които всеки знае, но е забравил (по Фокнър, малко, но в друг контекст, сега се замислям). Така както Оруел е написал: "Най-хубавите книги са тези, които ти казват това, което вече си знаел."

Не сме безчувствени копелета. Забрави за това. Тц-тц-тц. Лоша Алекс, говори глупости. Точно обратното е.

I don't ever wanna feel like I did that day, макар да предполагам, че още известно време ще ми се случва. Well, fuck. Who says romance is dead?

* проима обяснение: "имаше, имаше. един съученик те препоръча (пишете във форум на киун), аз се поинтересувах, той ми даде книжката, а сега съвсем случайно попаднах на теб и реших да кажа две думи. :) странно, а?". Някой да ми бие шамар и да ми припомни, че винаги всичко е наред. :)

Feeling way too damn good

2010-10-26T03:39:00.003+03:00

Трябва да започна да се грижа за тялото си.

Да си лягам рано и да се наспивам; да следвам естествените му желания.

Да ям редовно и разнообразно; да следвам естествените му желания.
Да не преуморявам очите си; да не се пресилвам с търчане насам-натам; да тренирам редовно и умерено усилено. Да следвам естествените му желания.

Защото материалното и духовното не могат да бъдат отделяни едно от друго - както науката и изкуството; както качеството е качество навсякъде. (Затова не написах есето на тема "Журналистиката като четвърта власт" - докато не изясня за себе си какво и защо, няма да кажа нито дума. Но подозирам, че плахите ми напипвания ще се окажат дълбоко верни - това, което аз умея и обичам да правя, е да създавам текст. Това, което искам да се науча да правя - което дефинира журналистическото писане като форма на изкуство - е създаването на текст, плътно обвързан със случващото се в момента, препращащ към други моменти и събиращ знание за непрекъснато променящото се. Не толкова строго информативен и възпитателен, колкото подтикващ към мислене. Това, което искам да правя, е да го продавам свободно, без нито една от грозните асоциации, която глаголът създава. На хора, които могат да разберат, оценят и платят обективната му стойност; нищо повече, нито по-малко.)

Тялото ми страда жестоко заради естествените желания на ума ми. Защото всичко в първия абзац ще бъде направено и то скоро. Но не сега. Сега имам да пиша още един репортаж. И да го напиша добре. (Доколкото мога, засега, засега.)

and it's like everytime I turn around
I fall in love and find my heart face down
and where it lands is where it should

2010-10-18T08:07:00.001+03:00

"Нямаше значение каква нощ е предшествала утрото, но досега тя не беше преживявала и една сутрин, в която да не изпитва надигането на тихо вълнение, което се превръщаше в стягаща енергия в тялото й и глад за действие в ума й - защото това беше началото на един ден и този ден беше част от нейния живот."

Stuck in a moment

2010-10-15T22:06:00.005+03:00

You are such a fool
To worry like you do.

Хващай пътя, Джак, home и the rhythm that saves my soul from death е - ясно, точно и категорично, колелата на влака към Бургас. Тиха безтегловност в продължение на седем часа, пресниманите материали по социология, Атлас изправи рамене на аудиокнига, записките по български език и стилистика, понеже съм ги объркала с тези по теория на журналистиката и медиите. Довършвам си "Кафка на плажа" - ау, Иво - ау. искам. да. видя. това. на. филм.

Зяпам през прозореца и изведнъж ме погалва познат мирис - не, казвам си, няма начин да е влязло през толкова затворени прозорци, но, факт - нефтохима ми маха за здрасти и мирише на познато, мирише на влизане в Бургас. And now you can't get out of it. Don't say that later will be better, now you're stuck in a moment and you can't get out of it.

Баща ми ме чака на гарата, грейнал, целият грейнал, колата, телефона, да, добре съм, тати тъкмо ме взе, пазарът, готвенето, вечерята, so don't debate, a player straight, никой никога няма да разбере, освен нас двамата. За протокола - (Тохо ще потвърди) баща ми е потресаващо як и мъдър. Което прави всяка секунда с него повече от безценна, да не говорим за момента, че е живо превъплъщение на всички принципи, в които съм се влюбила по свободен избор; Алиса и Пърсиг са писали книги за тях, които той не е чел, но няма и нужда.

А моята стая мирише на моето присъствие отпечатано вътре; дори химикалите са оставени разхвърляни така, както съм ги пръснала по бюрото; а "То", която бях препрочитала преди да тръгна, си стои на нощното шкафче. Моята стая. Моята стая. Заключвам отвътре - бавно, четири пъти, няколко часа по-късно излизам на терасата да изтупам покривката, знам гледката наизуст и осъзнаването бавно се впива във всяка клетка - вкъщи, вкъщи, вкъщи и задава тих въпрос, чието ехо ще кънти във всички следващи години - а след време ще имам ли такъв дом за моето семейство, а ще мога ли да го направя такъв дом? Защото сегашният е продукт само и единствено на човека, хъркащ спокойно на дивана в хола, а аз приличам може би прекалено много на него. Късният брак е по-щастлив, каза той, но трябва да е първи и добре обмислен, следващата ти голяма задача. Не бива да правиш две грешки в живота си - когато си избираш професия и когато се жениш.

И ако първото ме съмнява с оглед на това, че "професията" не е нещо несменяемо, вечно и движещо се само в един коловоз, второто (вярвам, че) е повече от вярно. Прекалено далечно за мислене сега обаче.

Сега вкъщи, вкъщи, вкъщи. Помня, бях се ровила в архивите на Марта и тя (не за пръв път) го беше казала в пъти по-ясно и точно, отколкото аз го мисля сега. След малко ще се заровя може би да потърся. Но сега - точно сега - уговорка за утре в 3 на Альошата със Сиска, Ильо, Вилито, Радиш и Дияна (трябва да се обадя и на Пешо сутринта), един бест на Офспринг и се усмихвам, понеже се сещам за Анито, дълъг хубав мейл от Д. и така ми се говори на всички ви, да ти кажа колко ми е трудно да се концентрирам (:, но всичко, което искам да кажа, вече написах.

Now dance, fucker, dance.

Oh, no, I've said too much

2010-10-09T23:30:00.002+03:00

Искаше ми се да напиша един дълъг-дълъг пост с хубави или поне интересни впечатления от първите десетина дни в София.

Преди пет-шест минутки прочетох това.

Стоях и зяпах тъпо, и не исках да повярвам. И не се изненадвах. И ме заболя толкова много, че не мога да го разкажа; защото е толкова мое, че не знам кой ще разбере; а за който разбира, няма нужда да пиша въобще, защото е почувствал същото, когато е прочел новината.

Не ми пука за тъпите колежки; за демотивираните преподаватели; за несериозното отношение към учебния процес; за трудностите да намеря каквато и да е информация за; за лошите ми впечатления още от първата седмица; стискам зъби и се надявам да са преувеличени. Надявам се да драматизирам прекалено много; да изстискам каквото мога.

Защото имам и точни, нахъсани колеги; мързеливи или не, преподавателите ми знаят много и мога да го изсмуча от тях, дори ако трябва да ги гоня по коридорите; университетската и народна библиотека са ми наблизо, за да запълня празните часове; а интернет мога да крада от сградата на НДСВ, които са ни съседи.

Първоначалният стрес се преживява; студът, новото място, липсата на привичните неща, липсата на Бургас; всеки минава през това. Преживява се. Споменавам просто защото е част от всичко.

Преживява се, защото сутрин в 280, блъсканица, студ и недоспиване, знам. къде. отивам. Знам защо. А отговорът - защото Аз мога и искам. Гледам пръстите си, прещракващи от Stairway to Heaven на Home и се наслаждавам на чудото, че мога да го правя, защото искам. Същото чудо в по-голям мащаб е пътуването ми към факултета. Написването на текст. Десетте страници записки. Избирането на дрехи. Заключването на вратата. Запаметяването на пътя. Преживява се, защото вечер, смазана и измръзнала, знам. откъде. се. връщам.

Това, което ме плаши най-много, не е дали ще мога да се справя. Ще мога, разбира се. (Защото искам, да ;)). Но ме плаши и отвращава перспективата да ми е далеч по-трудно, заради неща, които не зависят от мен. Защото - просто. не. е. честно. - мизериите да се случват на мен; вас; на нас, живите.

Защото това, от което се страхувам, е да не знам какво да правя; да съм хвърлена в нещо, срешу, което не знам как да се боря; нищото.

Oh, no, I've said too much; I haven't said enough. That's me in the spotlight, losing my religion.

p.s. That's me, топлеща си краката със сешоар, понеже още нямаме духалка. За което поне намаленото финансиране на СУ не е виновно. (:

I know this time of year ain't right for you.

2010-09-24T01:04:00.005+03:00

Ето тук, точно сега, бих сложила цитат от лично съобщение във форум, получено преди месец и нещо. Обаче няма. Защото е лично, разменени думи между двама души, които тепърва се напипват в тъмното с върха на пръстите и, каквото и да съдържа, дори само петте запетайки да прекопирам за сравнително широката публика, ще бъде грозно.

Приемете, че в празния ред горе се намира нещо много важно и правилно.

I think I'll go to Boston, I think I'll start a new life, I think I'll start it over, where no one knows my name.
I think I'll go to Boston, I think I'm just tired, I think I need a new town to leave it all behind.

Late nights won't do me justice, мисля, мръсно нещо е животът, Виктор Ефимич, но така изглежда винаги след полунощ. А всъщност, полунощ или не... важните неща не се променят.

***

След по-малко от седмица ще заспивам в леко хлътнала пружина на непознато легло, с непознати момичета в стаята. След по-малко от седмица ще лепна на оранжевите тапети плакатите на Джон Гарсия и Кайас, ще лепна и онзи колаж в топ пет на любимите ми подаръци. Ще оставя на бюрото онази снимка на мен и баща ми откакто бях пети клас, както и онази от миналогодишния рожден ден на Ильо на плажа, която и петимата имаме в еднакви рамки. Ще си препиша so you want to be a writer на чисто и ще го закача от вътрешната страна на гардероба (на стената няма да е останало място). Ще намеря място на етажарката за По пътя, Дзен, Степния вълк и Атлас. Останалите книги, които замъкна, ще наредя в кашон под леглото. И библиите си кой знае кога ще посегна да препрочета, но ще спя спокойно, защото ще са там. Ще оставям дрехите си на закачалки, понеже няма място къде да ги държа сгънати. Ще се чудя до последно да взема ли нещо с висок ток, или не. Ще си дам поне няколко часа да обикалям безцелно, сама, из Студентски и да се влюбя в поне няколко части от него, които да ми държат топло, докато се прибирам отчаяна. Възможно е да се планира, да. Ще си представям как пуша сутрин и пия кафе с много захар и мляко на терасата, която нямам. В краен случай ще го правя на стълбите. Нищо от това, което рисувам наум, няма да се случи както го измислям. Но е толкова хубаво да. И ще продължавам - точно до вечерта преди да тръгна.
Вечерта преди да тръгна ще заспя сравнително рано. Ще набича плейъра с музика, ще проверя за последно какво съм прехвърлила на лаптопа. Ще се сгуша под колонките и ще си пусна нещо топло да запълва въздуха из стаята, Рей Уилсън може би, Дейв Матюс, Ал ди Меола, Wish You Were Here... Ще дишам дълбоко с притворени очи, ще галя пеперудите в стомаха си, китките ми ще лепнат от обич, а върховете на пръстите ще пулсират нетърпеливо. Ще се притисна до библиотеката. Ще спя на пода. После, безкраен, ограден с трева, с влак или кола, сама или не, с посрещане или без, I think I'll try defying gravity.

What's so amazing about really deep thoughts?

2010-09-21T15:03:00.002+03:00

Оказва се, моля ви се, че Нуша, с която не можем да се сетим откъде се познаваме, но имаме прекалено важни общи познати, за да не се, и благодарение на която съществува това, ме е подканила да участвам в блог-щафета... преди три месеца. Е, не съм виновна, че съм толкова загубена пък. :) А понеже тайната ми онлайн мечта, освен интервютата с Фил Анселмо всяка събота вечер, е да ме поканят в блог-щафета... започвам.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”? - Когато имам нещо под ръка, да. Плодове предимно. Ръфам ги настървено заедно с книгата :D

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш? - Нищо. Понеже съм ужасно сръчна, винаги има риск да залея и себе, и дивана, и книгата. Първите две ще ги преживея някак, но идеята за третото ме докарва до тих ужас.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена? - Гледам да, иначе забравям и прекрасния момент си остава някъде затворен, докато не реша да препрочета. Обикновено пъхам листчета между страниците, идеята да драскам върху книга наистина ме потриса от гадост. От някакво време насам започнах и да прегъвам страниците (много гузно), но гледам да го правя, само когато НАИСТИНА нямам с какво друго да отбележа.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете? - И двете. Но май художествената сега-засега ми е повече.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време? - Много! Ама прочета ли главата, обикновено почвам следващата и, и, и... такова. Без да искам. Затова като сядам да чета, гледам да имам МНОГО свободно време. Не мога да се отлепя просто.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни? - Последните години се научих. Макар че обикновено се самозалъгвам с мисълта, че все някой ден ще го довърша, обещавам, честно! Орхан Памук, Ноам Чомски и Фитцджералд сигурно още ми вярват.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението? - Рядко попадам. Обикновено си казвам, аха, Алекс, провери го това после и забравям :D

Q: Какво четеш в момента? - Съвсем в момента - "Кафка на плажа" на Харуки Мураками, "Гордост" на Уилям Уортън и "История на европейската етика". Иначе, от някакво време съм започнала "Митът за Сизиф" на Камю. А списъкът с това какво ЩЕ чета ме е срам да го напиша.

Q: Коя е последната книга, която си купи? - "Средиземноморски молитвеник" на Предраг Матвеевич. Докато бачках в "Хеликон" един клиент ме зариби да си я взема :D О, и онзи ден "Гордост" и "Историята на европейската етика" на старо. :)

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж? - О, по много. Никакъв шанс да чета само по една, трябва си разнообразие.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене? - Всяко свободно време и място е удобно :D - влак, автобус, пейка, легло, всичко. Любимото - дюшекът на пода ми, заврян под тонколоните.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания? - Качество. А кое е добро, Федър?

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели? - Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет и Айн Ранд. Тези, които са чели, знаят. На другите им е писнало да им опявам :D

Сега, искам да ми отговорят

Мъро

Вес

Тедо

Вилито

Иво

И не приемам закъснения от по три месеца :D

2010-09-20T17:25:00.003+03:00

Cause no matter what I say, no matter what I say, I can't change what happened, I can't change what happened, no matter what I do, no matter what I do, I can't change what happened.

Мисля, че щеше да я харесаш.

And I don't wanna go on and speak now of what's gone by.

And you can tell Rolling Stone magazine...

2010-09-16T00:41:00.002+03:00

...

Прегръща ме някаква неясна тъга, слушам Tiny Dancer (изпълнението от Almost Famous), правя лениви планове за какво кога да взема и какво изобщо да оставя (последна връзка с опит да се държа нормално; но на кого е нужно всъщност?), чета стари постове на мАртин (само малко виновно - крада отпечатъците от дните ти, за да прокарам съвсем друг смисъл в будуването си), прокарвам наум пръсти по косата на Лили, прехвърлям хаотично любими моменти от разказите на м., пиша на Иво, използвам картичките от втория Smallman като ветрило, и си мисля, не мисля, мисля, не мисля - вися в безтегловност. Съм и не съм тук. Съм и не съм. Съм и не съм.

Предай на Ролинг Стоун, че идвам. Но първо ще се наспя. ("Лягай си, Лиз.")

п.п. А моментите, заради които Бургас ще ми липсва дяволски, дори да се прибирам на две седмици - сутрешното му небе между 7 и 8, празните автобуси, как никога не мога да запомня коко минути ми е пътят донякъде; колко вкъщи е Вила, когато не ида за повече от две седмици; и колко вкъщи е винаги; точно в моментите, когато видя човек на колело и не си помисля, това наистина да се оказва Пешо с усмивката за здрасти; рождените дни на плажа; мракът и шумотевицата на караоке; дюшекът ми на пода, дъхти още на Флойд и Камю.

See you all again in 1974. Turning back, she just laughs. И все пак, yet I'm not lost.

Something good to say.

2010-09-01T00:10:00.004+03:00

on the run again, on the run again, on the run again, on the run again или временен мир.

Лятото свърши рано, както и започна, този път не в четвъртък. Дъждът обаче е точният порой, веднага след първото ми къпане в морето и изпращането на Анито, съвпада с първата тъга, както постът ми следва този на дете - мислех си, докато четях, кога можех да блогвам подобно, после цъквам тук и се стряскам, никога не съм правила толкова дълга пауза между два поста и никога не съм оставала само с един на месец. Косето пък съвсем си изтри блога, но ще му простим. Химн на Айн Ранд (днес пристигна) не е толкова, колкото Атлас, но пък кое ли има. В ревюто в сайта на "МаК" някой беше казал, че трябва да го четем като Библия и тогава осъзнах, да. Сектантско и тъй натам, но имам четири книги, които (не) чета като Библията. И това е далеч по-важно за мен, отколкото за който и да е друг.

Тази вечер Poets of The Fall и нощен Бургас, точно както си го представям от зората на времето, Late Goodbye, докато светлините се плъзгат назад и не се видим ужасно остарели, Stay, докато съм опряла главата си на стъклото и сякаш ти го казвам, както толкова исках, stay, I want you near like a shadow in my wake. Все още отричам първия стих от припева, пробожда от което. Someone Special, докато имам чувството, че я знам от безброй години. Не слушах кой знае колко нова музика това лято, изключваме Дейв Матюс. За пръв път работих, бях много тъжна. Сприятелих се дълбоко имейлно. (Your friend, D. или как си направих асоциация с комикса за Дракула, който четох днес.) Губя пътя отвреме-навреме. След месец отивам да го търся с капка съмнение. Но над всичко това, живота и любовта ми към него.

Stories From The City, Stories From The Sea е есенният ми албум, точно както последният Оейзис и новия на Кула Шейкър са летните. Така че утре сутринта ще стана по-рано, за да го кача на плейъра ритуално и да зацапам за първи път с новите кецове през дъжд. My bad fortune slipping away, докато днес от втория етаж на "Хеликон" зяпах пороя и се чувствах прочистена.

Носел е любовта си вместо надеждата, на която не е имал право

2010-08-08T23:48:00.004+03:00

Прехвърлям набързо новия "Капитал", пускам си втория Smallman, наспала съм се, яла съм домашна манджа и се чувствам като бял човек. Нямах представа колко важни са тия неща, докато не се оказа, че нямам време за тях. (А издателство "МаК" предлагат някакви приятно звучащи оферти за четене онлайн, особено когато искаш да изкупиш всичките им книги наведнъж, а парите ти са кът. "Рива" пък издават ебаси красотите. Въобще, оферта е да бачкаш в "Хеликон", все научаваш по нещо. :Р)

Чакам да тръгна към София. Искам да имам времето да чета и да мисля. Отбелязвам си наум какво още задължително трябва да науча за и чрез себе си. Чета "Атлас изправи рамене" пак - на откъси, по страница, по две, по няколко секунди, когато се скрия зад рафтовете и няма много клиенти. Когато си седя в стаята и блаженствам, че съм сама. Боли ме ужасно (и ми личи), боря се с което. Опитвам се да си догоня времето, понякога дори успявам. Чат-пат дори се случва точно това, заради което започнах - около четиридесетгодишната красавица, която ме помоли да й препоръчам някакъв български роман - "живея в чужбина, рядко си идваме, а ми се чете нещо хубаво и наше", бялорусата девойка, която носеше тениска с Джанис и реших, че е скандинавка, докато не ме заговори на български с лек акцент и ме попита за нещо за журналистика, понеже това учела в Мадрид; хората, които търсят нещо истинско и хубаво, но не издавано в последните пет години (съответно го нямаме) и които тихомълком препращам към бабичката зад "Кирил и Методий", внезапните появявания на Ана и държанието й, думите й, излъчването й - как винаги съм искала да работя точно с хора като нея, точно така.

В крайна сметка - добре съм. Защото мога.

Pay for what you get

2010-07-22T00:32:00.003+03:00

http://www.youtube.com/watch?v=EPJGtdxkNpQ

easy я метна в темата за кск журналистика 2010 във форума на СУ, а аз се влюбих.

Иначе ми се разказваше за поредното дзен прибиране - толкова еднакви, толкова различни, толкова аз.
Но важното е онази тъпа болка в краката, леко пристягане в прасците и изтръпнали стъпала, няколко дози по-силно усещащо се напрежение, докато вървя, постоянна болка цяла вечер, с която просто се примиряваш, докато отмине (като с предменструалните).
Важното е, че стъпвайки към спирката, осъзнах - този път не е самоунищожителна, не искам да гася цигари в стъпалата си, а отговорът въпреки всичко е в самоусъвършенстването - но отвътре навън, Чък, отвътре навън. Този път просто я размених за няколкото часа в морската, във вила, за присъствието на вилито, сиска, дияна, тошко и катя, за рома с две лимончета и колата, за дрямката на масата, за уюта, който няма как да получа по друго време и на друго място. Поисках го и си платих сметката. Съвсем справедливо изчислена, със съвсем съзнателно удоволствие понесена*. И вечното пулсиране в ума ми, че "Имам нужда от теб" е най-чудовищното признание в любов, което моля се, моля се да не чуя. Everybody asks me how she's doing, has she really lost her mind? I said, I couldn't tell you, I've lost mine.

* - не е точният глагол. "Понасям" предполага действие върху теб, спрямо което не можеш да направиш нищо. А идеята е, че именно моите действия са рефлектирали в нещото, което да "понеса". И го правя с радост.

Don't try to find the answer

2010-07-19T00:09:00.002+03:00

When there ain't no question here

In a moment we lost our minds here
And lay our spirit down
Today we lived a thousand years
All we have is now

М. пише за лятната проза, аз пиша проза през лятото, което не се е случвало, мАртин пише само през лятото, а на лятото не го интересува, то си вилнее навънка, непритесняващо се от факта, че големия Тошко ще си го започне едва утре.

Пускам си Live за пръв път от векове или поне от новия акаунт в last.fm и се сещам за едно от малкото ни записани вечни съвпадения с Иво, когато ги набичихме едновременно миналото лято, без въобще да сме си споменавали един на друг преди за. Пускам си Live и дишам дълбоко. Няма да препрочета скоро Джак, защото нямам нужда - и няма да го говоря. Но ще го обичам. Последните дни - вселенски и умопомрачени, последните дни са един голям ден, както една голяма любов, както една длан на света, която да целуна, а последната нощ - адът и това не са другите, а изцяло аз, но умея да го преодолявам, защото страданието не съществува, освен като резултат от ирационалното. Провери предпоставките си, Алекс.

Последните дни са тишина и кухнята в Стара Загора, докато не яхна влака, в който ме посрещат Тошко и брат му, не, ние не ходим, каквото и да мисли поамериканчената деспотична майка отсреща, която ни харесва въпреки пушенето му. Час и малко ни трябва, докато паднем на пловдивската гара в ръцете на Кос(мос), Данче и Тедо, а оттам нататъка се почва една такава, че went the horse into the river, дето се вика, зор до хостела, зор, зор с тая ми ти раница, после настаняванка и лешперизъм, и после да, да, да, да, всичко тези дни е ДА, ДА, ДА, като започнем от Щейн, който ми разбира английския, яде цветя и, надявам се, още е жив, дзен секундите около пеещите фонтани, първия ми абсент и Пав, който се не обади, но какво пък, а нежната руса хипи принцеса от тълпата девойки-чиито-телефони-Тошко-получава-без-да-мръдне-пръстче, непознати улици да извървявам (себе си искам да разбера), до място без никакъв смисъл да ме докарат, and if you wanna make sense, what you're looking at me for?, но живях без музика толкова време, че и на Бон Джоуви се радвам, докато се довлечем без сили в хостела и се замятам в онова легло, как мразя да спя, докато има хора наоколо, как се стряскам и не мога да дишам от превъзбуда, скачам долу да се наприказваме с Боби, докато останалите дремят спокойно, а навънка просветлява, Тедо, когото съм помолила да се обади, когато се прибере, праща смс, чието съдържание не ми трябва да чета, но на сутринта се уверявам, че е точно това, което съм знаела, че е - Home :), връщам си се в леглото на втория етаж и се мятам, и дишам дълбоко, и ми е нежно и на място на всичко, на легло на втория етаж съм, тук долу е раницата ми, а там, там и там са приятелите ми, на легло на втория етаж съм, тук долу е раницата ми, а там, там и там са приятелите ми, там, там и там са приятелите ми и ми е на място всичко, и ми е нежно и дишам дълбоко.

До три часа по-късно, когато се размърдваме мързеливо и още по-мързеливо се свличаме надолу, останали единствените в хостела, а Нели вече е насложила закуски и лешперим шест часа така, без да мръднем да разгледаме Пловдив, какво да му гледаме, като сме дълбоко в себе си и друго не ни трябва. После влак, влак, влак и търчане към гарата, SLAYEEEEER, Тедо, и се разтапяме един върху друг в полутечно състояние, докато не пристигнем в Бургас.

Бургас, Бургас, Бургас.
Вкъщи.
Никъде другаде няма да се върна така. Никъде другаде не е така вкъщи, независимо какво ме посреща във физическото такова. Никъде другаде не дишам и не съм така. От гарата, директно във Вила, нахлувам потна, уморена, смазана и щастлива, а семейството ми се подрежда около масата с куп лица и куп липсващи, както и куп бири. Някой ден ще събера всичките си приятели накуп и тогава ще ми се пръсне сърцето от обич.

Някой ден.
Сега обаче, сега имам пясък в обувките и скорпиони в косата, ще рече - най-голямото богатство на света.

2010-07-11T14:20:00.003+03:00

Един автобус до Поморие и всичко от снощи насам е изтикано в папката с "о, я майната му" етикет.
Едни сандали, едни слушалки, няколко албума, няколко книги, една раница с багаж за една седмица и тръгвам, тръгвам, тръгвам.
Безкраен, ограден с трева.

2010-07-10T23:00:00.002+03:00

aaand once again the powerpuff girls saved the day... не, грешка, това беше от друг филм.

once again, защо семейства по необходимост не винаги е яко да се правят.
once again, докъде стигат компромисите със себе си и в името на какво.
once again, а аз какво ще науча за нормалното семейство и откъде?
once again, защо ми писва разни хора да ми обясняват, че ти може и да имаш мечти, ама трябва да си практичен.
once again, защо боли да сме толкова малко.
once again, yet again, I'm missing you.
а можеше да бъде
толкова
по
различно.

oh, it feels so real nice

2010-07-08T22:21:00.003+03:00

Would be coffee and coffee and coffee
And coffee and coffee and coffee some more
He'd go to work and she'd take a sick day and rot at the core
And by the time he came back
She'd scrub the bathrooms and make them smell like pine
It would be almost as if nothing had happened
And he'd give her time, oh
Oh and he'd give her time, saying:

Oh, they build buildings, oh they build buildings, oh they build buildings,
Oh, don't they build buildings, oh they build buildings,
Oh, they build buildings so tall these days

Нямам време, нямам време. :)

Преди малко не бях туитвала от два дни, бях изтървала куп новини, а to-read листа вече гони шеста страница, "Необходими илюзии" на Ноам Чомски ме зяпа укорително с теориянаконспиративната си корица, Селинджър, Фитцджералд и Съмърсет Моъм си стоят непипнати, а Хемингуей ме гледа неебателно недочетен. Регина (така ли се чете последно?) ми припомня откога не съм слушала музика като хората, живея на Road Salt One на плейъра и нямам вре-ме! Какво всъщност върша, остава загадка. :)

През лятото не пиша - установен, безкомпромисен факт, А е А. Предпоставките следва да бъдат проверени и премахнати. :)

От два месеца близо мама е с Лора на село, аз се боря с домакинството сама, а от четири дни насам разбирам колко трудно е да си работеща жена в този тъй патриархален свят, въпреки сравнително непретенциозните ми мъже вкъщи. Вдигам се около седем и половина, за да имам достатъчно време за дзен закуската с чай/ кафе с все по-малко захар и зареждащата музика за деня, преминаваща през Pink Floyd, Queen и Steely Dan. Изхвърчам в посока "Хеликон", прекарвам шест часа там права, мотаеща се между лавиците, учеща кой автор къде се намира, какво пише и кое издателство го публикува, дори отвреме-навреме упътвам някой заблудил се човечец кое къде е. Половинчасова обедна почивка, която ми стига точно колкото да се просна на някоя от пейките, да обядвам и да осъзная как вече, когато имам двайсет минути за губене, няма да влизам в "Хеликон", понеже досега съм била все там. Но чувството, че съм на мястото си, се подава иззад рафтовете, хили се с гласа на Фатима, когато се заговаряме за музика, изскача иззад на Мария къдриците, когато се смеем на литературните анализи на Никола Георгиев и ме удря в момента на "А, ама аз това момиченце го познавам, то малко ли е идвало тука!". :) Когато се прибера, ми е толкова леш от киснене права и безпаметно зубрене, че директно се строполявам на леглото, докато не се сетя, че има неща за чистене и подреждане, че трябва да видя в какво състояние е хладилника и какво ще ядем, че има тренировки, че просто ТРЯБВА да се видя с някого, а вечер заспивам в момента, в който помириша възглавницата, за да се вдигна с усмивка сутринта. Интелектуалните ми занимания са сведени до неприемлив минимум, ако не броим гледането на Германия - Испания в Groovy. :P

Но - животът е въртележка, а хаосът се вихри съвсем спокойно, тъй като планове за нарушаване аз нямам. Баба вдругиден я изписват от болницата, след дискретен разговор с шефката заминавам за Стара Загора, за да й помогна с всичко, което значи, че освен мотаенето в кухнята, отмяната в домакинството и курса по оптимизъм, който ще се наложи да проведем, ще имам някакво свободно време да чета книги, да не използвам компютър и да се видя с куп старозагорски и пловдивски уроди, както и да направя колосални сметки с бургаските. Анито и Вилито си идват тук пък точно когато аз заминавам, което означава, че няма да се видим още поне седмица, и ме хвърля в тих ужас - но, какво пък, раздялата за любовта е като вятъра за пламъка - гаси слабата и разпалва силната.

She had eaten her dog and she was back for more, с други думи, сградите са толкова високи, а животът ми - така интересен тези дни. :)

the joy of being blessed

2010-07-04T15:10:00.008+03:00

Преди някакво време Никси ми праща няколко парчета от Road Salt One на Pain of Salvation, аз избичвам волумето на мах, чета текстовете и се размазвам. Съответно решавам - ще се пише ревю за роука. Чистата фенщина прави чудеса.
Само че няколко седмици по-късно ревюто още не е написано и този факт по-скоро ме дразни, отколкото притеснява. Така че започваме сериозни действия, допълващи 115-те скробълвания в ласт.фм и безброй повечето цикления по mp3-плейъри по време на пътувания насам-натам. Алекс чете интервюта, биографии и ревюта, гледа клипове, зяпа тук, там и навсякъде и се мъчи да сглоби цялата картинка, понеже е прекалено лесно да пищя като тийннейджърка колко точно як е този албум и никак не яко. След като един-двама души ми казват, на едно-две места прочитам как до 2004та Remedy Lane бил върха в творчеството на групата и го зареждам по най-пиратския възможен начин в уинамп, се оказва, че е повече от приличен.

Няма кво да се лъжем, тука няма груув, няма роук, но взимайки предвид (колко значими са те единствено в личното ми съществуване(и това на един куп роукърье!)), че личните ми ценности не бива да пречат на обективната преценка, не мога да го отчета като минус. За сметка на това няма и скука в музикално отношение (а как ми липсва теорията, теорията.), а текстовете са повече от прелестни.

She is twelve and I'm only ten
buried in this soft mountain of pillows
Parents away
She asks me have I been touched
Have I done the thing with anyone yet
Silence - a shy no
When there's nothing that we rather share
Than that bodily warmth if we'd dare
But she's already twelve and I am
Just a child
WARM AND SHY
She's so OLD - already twelve and I am only ten
Than was me, young and free, there and then

Now in this hotel room I lie wondering who I am
Never quite as sure after a life of questioning
Finding out at last that freedom is
A STATE OF MIND
But still not knowing how to get along with this mankind
...finding out at last that freedom is a state of mind...

Еми, не е честно това да се случва още в първото парче.
Да не говорим за налудничавия монолог в Ending Theme

"To be honest I don't know what I'm looking for -
who to be.
Sitting here, as once before, weeks ago -
just waiting for a knock on that door;
and I have left all I thought was me to find out,
to make sure if it was you or me,
that made me feel so free and real,
but when we kiss I don't know,
I just don't know.
'cause it leaves a taste of emptiness,
and I think what if I'm simply depressed?
Blind, just finding rest from my mind here in Budapest?
confusing zest with the joy of being blessed with the
bliss of self-escape as we kiss?
And mixing my being unstressed with your being undressed
and the taste of being true
with the fresh taste of me and you as we touch?
See I don't know.
But I saw so much of me in you,
the me I've missed, the young and free in you.
But still, that doesn't mean a thing, may not mean
anything about my needing you.
But I guess we had to meet, to be near; to make sure,
and still my dear beyond this bed and that door,
to be honest, I fear I just don't know."

И така нататък. Започва път от моя праг, а-у, има още толкова неща за откриване. :)

for the lost souls

2010-07-03T23:56:00.002+03:00

От онези денонощия, които нямат граници и няма екзистенциални кризи, освен някоя и друга, изсъскана през зъби, защото когато останеш сам и се добереш до легло, припадаш от умора и нямаш време за мислене, а през останалото време си прекалено щастлив да живееш.

Онези размити часове, когато времето се ниже от изтрезняване до изтрезняване и от полянка до бар, а после нечия квартира, легло, пясък или пейка, хората идват и си заминават, но основата е една и съща - фундаменталното общо присъствие на.

Онези дни, които чакаме с месеци да се утаят, натрупат, улегнат всички неизвити желания и мисли, за да ги изстискаме в рамките на чистото, истинско съществуване, да го изгълтаме на един дъх и да се замаем от неподправена радост.

И го правим точно ние, крастави магарета, степни вълци, канелени наркомани, хора, виждали се път или два, но еднакви в някой ъгъл на клетките, всеки е брат, когато присъства. Случва се стихийно, имаме го предвид от седмици, но плановете са плаващи пясъци, оставяме хаоса да се вихри, стига да не ни пречи прекалено, каним го на танц в определените пречистващи слънцедати, а после го проспиваме, докато грей над водата. Припадаме от липса на сън, на храна, на любов и вием срещу морето, докато не осъзнаем, че всичко е в ръцете ни, обичам те, обичам ви, обичам ни, добре дошли вкъщи и от спирането на влака и първия възторжен писък, когато забележиш идващите, добре дошли вкъщи, добре дошли вкъщи.

Добре дошли в тези дни, в които пари няма, но са общи, алкохол в предостатъчни количества, искате ли водка, но хора, хора, Хора има в изобилие за прегръщане и спане в, чистото им присъствие, отделно от факта, че просто съществуват, а каква голяма част от тях ходеха и дишаха насам-натам, докато не бяха с нас, но всъщност бяха, туптим вселенски всеки път, когато се съберем.

(How I wish, how I wish)
You were here.

Кълна се в живота и любовта си към него.

2010-06-29T00:08:00.003+03:00

слушам предпоследния pain of salvation
а всъщност ми се слуша последния
но нали го въртях днес във влака
а трябва да чуя и предните, за да напиша
адекватно ревю
метнах един поглед на репортажа на иво от втория ден на сонисфиър
онова ревю за слаш... така да е, ще го преживея
мятам разсеян поглед на новините и
после се сещам - свърши.
изпитите свършиха.
всичко друго тепърва започва.

търся си поемата на иван димитров
която чете вчера пред сфумато
(не мога да повярвам, че едва вчера)
как ми лъхна на рахнев, как ми
лъхна на хубаво
онази поезия без рими и стъпки,
която мога да преглътна
и откривам съвсем различни неща
но все така хубави -
http://www.litclub.com/library/nbpr/ivdim/idealnoto_semeystvo.html
http://www.litclub.com/library/nbpr/ivdim/bylgaria.html
откривам и блога му
http://textisworld.blogspot.com/
а утре ще прегледам и прозата, да, да, да, да
алекс има нов любим поет.

текстовете на pos са шибано гениални в последния албум
мисля си
и тракам по клавиатурата на автоматик.
просто да върша нещо
просто да върша нещо
просто да върша каквото и да е.

защото се скършвам, чупя се, разпадам се
правилно грешно правилно грешно
'алекс, засилила си се към специалностите,
от които най-много хора пищят'
алекс това, алекс онова
може ли алекс да ви ебе майката на всички?

алекс ще си затвори очите
ще палне опиума
ще се сгуши на пода
и ще вие
до кръв, до смърт, до прегракване
до сутринта.
алекс ще чете рахнев
алекс ще чете гинзбърг
алекс ще загаси онзи фас в дланта си
ще си татуира pure rock fury на китката
алекс ще стои будна цяла нощ
да чете хесе, докато й изтекат очите
докато всяко премигване е болка
алекс ще пуши на терасата
докато не може да диша от дим
и от студ, макар че е юни
...

това вършеше работа миналото лято.
бъдещите спасения тепърва трябва да бъдат намерени.

And I hope I won't be any long now
но пътят за вкъщи сигурно
е точно зад камъка на камю
и шестото чувство ми казва
когато довършиш сизиф
всичко ще бъде наред.

Sometimes that's really all it takes:
A gentle touch and then she breaks.

с други думи
когато тези дни не вдигам
не излизам
не говоря
не е защото не искам
а защото нямам сили да.
чисто вцепенение
в противовес на вътрешните бури
comfortably numb, примерно
за момент се поколебах
да пусна ли флойд
или туул
но ако го направя, точно сега
ще умра.
не както винаги.
затова, затова, затова
come break my bones
come spread my ashes
r is for RAPE me
m is for MURDER me

дишам на цитати
от песни и поезия
и пръстите ми по клавиатурата
чистото създаване на текст
дори когато е кървав от лични драми
мърляво ексхибионистичен, грозен, отвратителен
е едно от малкото неща
в които не се съмнявам.

другото ще се нареди някак
днес, утре, след лятото
догодина, когато стана на 64,
42, истината винаги е простичка
пътят на непомрачено щастие
е единственият правилен
и докато слушам джак
докато слушам ванката, не че нещо
докато, докато, докато
се крепя на върха на пръстите си
не мога да се счупя съвсем.
кълна се в живота и любовта си към него.

2010-06-26T01:26:00.002+03:00

А утре тръгвам, тръгвам, тръгвам.

Започва път от моя праг... си мисля цял ден днес и докато Иво прерочита "По пътя", слушам гласа на Джак, точно какъвто е, и колко точно странно е да вървя през 2010 по "Александровска" в Бургас към Вила и караоке със сплетената коса, високите обувки и слушалките, да ми е тъжно за спътниците в автобуса (а Дийн Мориарти е трагичен герой) и да ми се доплаче, когато чувам "and do you know God is a poohbear?" - все пак го е имало в текста и Джак (Джак;... Джак) го е казал преди петдесет години.

Някой ден ще имам нужда да я прочета отново - и ще мога.

А утре тръгвам, тръгвам, тръгвам.

2010-06-26T01:25:00.001+03:00

If the professor calls about that job, just tell him sorry: I have to go see about a girl.

Oh, fuck...

it's just the nature

2010-06-23T11:44:00.003+03:00

woke up this morning
put on my sunday shoes
don't ask me why
it's just the nature of my groove

онези малки неща, които превръщат всеки ден в чудо - да се будя посред нощ от смс-ите на иво, да си открия непознати фенове на блога, да ме следват други непознати в туитър, с които надушваме общата си кръвна група, (а тази мрежа Е новата ми виртуална любов; ползите могат да са повече от вредите, зависи как умееш да действаш), да отговоря на старо лично съобщение в ласт от марто от русе, с който се намерихме по-някой-ден-ще-разкажа-колко-странен-начин и да се усмихна, припомняйки си, докато разказвам на валя как се запознахме с ванката от френската, продавачката в хеликон да ме заприказва за айн ранд, как снощи, докато четях за спирането на читанката и тихо беснеех, изскочи тази новина, иво от перник сутринта да ме завлече в спор за авторските права (и да си припомня, че трябва да дочета онова есе на алиса за), кафето ми е да е с много захар и да пия бавно, докато проточвам закуската два часа, а накрая да завърша цялата прелестна серия с смс от м. "копеле! хипи с хесе под ръка в 84. кой каза, че 60те са мъртви?"

oh, fuck. who says romance is dead? :)

Gimme just a minute

2010-06-21T12:26:00.004+03:00

Защото, както казва Иво, те са Clutch, аз съм аз и на света няма по-важно нещо.

Kакто каза и Марто, точно, никога не се чувстваш фанатичен фен на Clutch, просто го знаеш, че са най-големите и тва си е ако всички искат да са като Monster Magnet, Monster Magnet искат да са като CLUTCH!

Или, както казва един пост в роука:
Лека викторина:
а) Фалън е луд
б) Фалън е роук
в) Фалън гори
г) Фалън е шибан проповедник на рокенрола и блуса
д) Clutch са най-голямата рок банда
е) Всички посочени

Както:
another highway blues каза: Иво
another highway blues каза: как се спират Клъч?
Иво каза: има един бутон
Иво каза: на плейъра
Иво каза: на power playera
Иво каза: иии
Иво каза: се казва volume исенадънванамакс и сиебаломайката и сорта доматен

I drive out demons. Can I hear an amen?

Не обичам да гледам концертни клипове. Но това, това...

И както:
А има музика, която успява да се пресегне право в гърдите, да ти изстиска сърцето и да го напълни с лава. Има музика, която влита венозно и подпалва всеки вътрешен орган, до който се докопа. Има музика, която е повече от просто сбор на мелодия и текст, повече от отделна песен. И не е част от живота, а условие за живот.
Условие за живот.
Условие за живот и наркотик, ако щете, щом те е разболяла веднъж, щом е имало вечер, в която ти е подпалила дланите и прехапала устните, щом си крещял във възглавницата текстовете, щом си се разхождал в чужди измерения, чувствайки се вкъщи.
И определение на съществуването ти, щом си я приел веднъж, щом си я оставил да се просмуче в костите и да ги разтопи, щом я сънуваш да пулсира под клепачите, щом пръсне демонична усмивка в лицето ти.
И нужда, и любов, и дефиниция, и наркотик, и ритъм, и трип, и желание.

И свещена истина, с цялата непресторена святост и естественост на живота. Другото се подрежда някак. :)

And you run, and you run to catch up with the sun

2010-06-14T19:07:00.002+03:00

Ще вляза бавно, както влиза парче на флойд
в три сутринта,
и ще се загнездя в сърцето ти.

А Флойд са любов в един през нощта, порязана усмивка върху ключица и нечии нежни пръсти, импровизиращи върху ръката ми

Флойд са нежност в пет следобед, докато съм сгушена на пода и прокарвам длани по Камю, Паланюк и Сартр

Флойд са болка, толкова голяма, че прелива в непобедима вяра
Флойд са молитва за всички по душа.
Флойд, от онази нощ насам, са безвремево щастие и нишки между сърцата.

To do adrenaline

2010-06-12T16:27:00.003+03:00

I dance in tune with what I fear
To do adrenaline
Completely rapt with what I hear
When passion colors everything

Живея на текстове на Poets of The Fall и ако превъртя лентата назад и видя кога съм ги циклила до дишане, ще ми се разкрият и обяснят много грозни картини. Give me back my innocence cause I wish to dream again, колкото и да са импотентни (Иво ;р), въпреки че са по финландски мелодични (Пешо на Ани ;р), текстовете (по-скоро начинът, по който ги съчетават с музиката;) им остават безумно силна страна, особено когато ги приемаш лично всичките до един. What do we have but illusions when one man's absolute is another's choice? Won't you take me to a higher ground?

Имам време да чета. Новини, доколкото да съм наясно горе-долу що за тема би ми се паднала, но чета истински неща - къде статии и анализи, къде всички прелестни книги, за които съм нямала време или просто съм проспала. (Пенсия.) Минавам през бабичката зад Кирил и Методий и излизам с по четири-пет книги, все на автори, които съм си казвала "абе и него някога трябва", един цял следобед псувах тихо по адрес на Сартр, преди да прочета последните две страници на "Погнусата", отказах се да чета друго на Труман Капоти, Камю обаче чака търпеливо времето си, Хемингуей окончателно ме влюби в себе си вчера следобеда, но "Боен клуб" срита де що уязвими места намери и - едва снощи ме удари, докато бях цапнала Флорънс в слушалките и нямах търпение да стигна до Ели; това му куцаше на "Боен клуб", за да го прегърна докрай и да се хвърля да си търся цигари; и това ме привлече в "Старецът и морето", макар че там бе едва остатъчен полъх; защото тези дни не насериозно, но упорито прехвърлям страници от "Малката стопанка на голямата къща" и се чудя дали "Скитникът между звездите" не ми е останал у Сашо - липсваше ми философията на русокосия звяр.

Защото сте здрави. Другите около вас са се търкаляли под масата, пропадали са, отивали са в болницата или в гроба, а вие сте продължили безгрижния си път с песен на уста, тъканите ви са станали незасегнати, дори главоболие не сте имали на сутринта. Въпросът е там, че сте се родили щастливци. Мускулатурата ви, вътрешните ви органи са като на прословутия русокос звяр. Затова и философията ви е философия на русокосия звяр. Затова сте сурови реалисти, проповядвате реализъм и действате с реализъм, с рамо си пробивате път, като избутвате и настъпвате по-слабите и нещастни създания, които не смеят да отворят уста, защото също както боксьорите, за които Дик говори, не биха издържали и първия рунд, ако решат със сила да ви се противопоставят. И затова проповядвате евангелието на силния. (...) Философията е както религията - отражение на самия човек, създадена по негов образ и подобие.

и така нататък, съвсем недостатъчно за някой да разбере идеята, но съвсем достатъчно за мен, защото пораснах с Лондон.

Първата му преценка беше, че най-основното й качество е нейната естественост. След това пък реши, че това е веселостта й. Но и двете заключения не го задоволиха и той усещаше, че не е напипал същността й. Тогава изведнъж блесна истината - гордостта. Това беше! Тя прозираше в погледа й, в стойката на главата й, в къдравите кичурчета на косата й, в чувствителните й ноздри, в подвижните устни, във всяка линия и извивка на овалната брадичка, в малките й ръце с очертани мускули и вени, които той от пръв поглед разбра, че са ръце на пианистка, която прекарва дълги часове до пианото. Да, гордостта, във всеки мускул, във всеки трепкащ нерви - осъзнатата, силна, пламенна гордост.
Тя можеше да е весела и естествена, палава като момче и женствена, готова за всякаква шега и лудория, но над всичко притежаваше гордост - трепетна, мощна, проникнала в цялото й същество, основна особеност на личността й. Тя беше жена откровена, пряма, честна, свободолюбива, демократична; но с нея никой не можеше да си играе.

"И като размишлявам за тази необятна моя история, откривам няколко велики и прекрасни влияния и най-главните от тях са любовта на жената и любовта на мъжа към себеподобната жена. Аз виждам себе си, мъжа, като любовник, винаги като любовник. Да, бил съм също и велик войн, но някак си ми се струва, като седя тук и претеглям точно всичко, че повече от всичко друго съм бил велик любовник. Тъкмо защото любовта ми е била велика, съм бил и велик воин.

Понякога си мисля, че историята на човека е историята на любовта към жената. Този спомен за цялото ми минало, който пиша сега, е спомен за любовта ми към жената. Винаги, в десетте хиляди съществувания и образи съм я любил. Аз я любя сега. Сънят ми е изпълнен с нея; мечтите в будните ми часове, откъдето и да започнат, винаги ме водят при нея. Няма начин да се отърва от него, този вечен, прекрасен, бляскав образ на жената."

Мисля си - всичките важни герои на Лондон са такива, всичките до един. И ето тук основите ми не се напаснаха с Боен клуб, идеята за мястото на съвършенството - не извън, а вътре. Идеята за главния герой - не антигероя а русокосия звяр. Не Сартр, а Айн Ранд. Не любовта като спасение, а като цел и заслужено последствие.

И когато не ме спреш да загася цигарата в стъпалото си, ще бъде не заради друго, а защото мога. Както впрочем всичко.

пост.

2010-06-10T22:48:00.003+03:00

не, не искам всеки да е активист. искам всеки да си подредил дворчето, а не да плюе от своята кочинка в чуждото дворче. искам да не си премълчаваш като обиждат геевете по принцип или се отнасят с пренебрежение (както и към негри, цигани, хора с увреждания и т.н. – ама тва са бленувания вече). искам да спориш като ти изтъкват безумни аргументи ‘против’. искам да знаеш, за да можеш да спориш. искам приятелите ти да не казват, че познават ‘такива’ хора, ама не мислят, че на тях трябва да им е позволено да се женят и да имат/осиновяват деца. искам приятелите ти да не казват, че познават ‘такива’ хора и че те изобщо не парадират с тва, че са ‘такива’. искам да научиш приятелите, че момиче и момче за ръка по улицата ‘парадират’ колкото и две момчета за ръка по улицата. искам родителите ти да не се срамуват от теб и да избягват да говорят ‘по въпроса’. искам, ако те тормозят, да се защитиш или оплачеш, където трябва. искам да НЕ търпиш в очакване на… какво очакваш всъщност?

Линквам публикацията на дете, която е прекрасна, както винаги (и публикацията, и дете.) Чета аз тия дни - чета Лидия и разни други места чета, ей така, хаотично, гледам уж новини и си мисля "Ебаси, колко точно малко нормални хора има в България?". Явно МНОГО малко.
Не виждам смисъл да пиша чаршафени постове, обяснявайки се. Най-малкото, почти съм сигурна, че с хората, които четат тук, малко или много споделяме едно и също мнение. И на прайда няма да отида - едно, заради чисто физическата невъзможност, второ, че дори и да я нямаше, не съм убедена, че щях.

Обаче и друго няма да направя.
Няма да си замълча, когато използваш "педерас" като обида.
Няма да си замълча, когато ми обясняваш, че това е "противоестествено", че е "грешно", че "как може някой да свършва, докато му го ръгат в гъза!", че "две жени са нещо нежно и красиво, ама двама мъже са гнусни", че "тва е няква мода ся от двайсти век", че "това е природата го няма", че "те тия сеят спин", че "от двамата кой ще е мъжа и кой - жената?". И докато някой ми обяснява как "те тия са повредени, болни хорица", ще го попитам ако се налагаше да се крие и оправдава непрекъснато, как щеше да запази здравия си разсъдък, самоуважение, спокойствие и тъй натам? И дали може да ми каже, че "ама ето, ние сме съвсем нормални и всичко ни е наред". И кога точно направи научното изследване, че сексуалната ориентация има пряка връзка с психичното здраве. Трябва ли да изреждам всички глупости, които съм чувала? Макар че да се опиташ да обясниш всичкото им безумие на някой, който твърдо си вярва, е повече от обречена кауза.
Няма да си замълча, когато "те тия ще повредят децата, ако си осиновят" и "като искат деца, да си ги направят!". Понеже се сещам за деца с разведени/ мъртви/ алкохолизирани/ недостойни да се наричат родители, сещам се за деца, осакатени психически от липсата на родител, и за семейства с репродуктивни проблеми. Да, бе. Естествено, че някой със стабилна връзка и стигнал до осъзнатото решение да иска дете, за да го отгледа в семейна среда, ще го повреди. Друг е въпросът, че има години и години, докато по тая тема в България започне дори да се говори спокойно, камо ли да се случи наистина.
Ей така, докато си говорим на по бира, с нашите на масата, със съучениците и тъй натам, няма да си замълча, а ще им изговоря всичкото това и малкото повече, което не ми се изписваше сега. Чисто, спокойно и човешки. И ще ги питам - а, татко, ако ти кажа, че съм влюбена в момиче, какво ще направиш? Понеже моята свобода е и твоята, и нейната, и неговата, простира се дотам, докъдето не наранява другия. А докато повечето хора не го разберат и сметнат за нормално, ще има забрани за "демонстриране на сексуална и друга ориентация". Айде не, а?

The fact is

2010-06-03T10:50:00.004+03:00

Будя се в продължение на час и половина, заспивам пак, будя се, заспивам, будя се, заспивам и се стряскам в полусън, докато накрая не стана, не изритам одеялото и не си спусна краката на пода бааавно, както ми харесва да гледам, не се хвърля в банята, студената вода е абсолютното облекчение, после да пропъля до кухнята, да допочистя разни неща от снощи, да си припомня с тати как готвихме заедно, имам още толкова да уча за всичко, но вече се гледаме със съвсем други очи. После се наслаждавам на тихата способност да напълня чашата с вода, да я метна в микровълновата, да се топли, да се топли, да се топли, докато извадя маргарина и сладкото, проверя имаме ли хляб (имаме, разбира се, вчера на обяд търчах да купя), без метафори и светлосенки, да намажа филиите, да отгризвам, докато се мотая боса и по пижама, да си занеса чашата с кафето в стаята, да не се препъна в "01.Неприличен роман" на Ивайло Борисов на пода, да реша, че ще оправям леглото по-късно и въобще всичко по-късно, а сега да си избера музика за деня (What I need is a good defense cause I'm feeling like a criminal), да погледна с усмивка разпиляното по пода: L'Europeo за Стената и медиите, една тетрадка с хаотични записки и "Медиите в Централна и Източна Европа след 1989", толкова ми харесва да уча така, да прегледам read it later списъка и да си отбележа, че трябва поне няколко от нещата там да отметна, да видя последния Капитал, преди да е пристигнал новия в пощата ми утре следобед, да напиша най-накрая ревюто за Слаш, че ми се иска да засилим роука, да скоча до даскало да си взема стипендията, да си дочета По телеграфа, след нея да захвана Старецът и морето (без да мисля, без да мисля, без да мисля), да си намеря Закуска в Тифани, макар че има нещо неопределимо в Капоти, които не успях да харесам, да събера най-накрая нещата за Кръстопъти, да си оправя леглото, да измисля подходящ подарък за Чаракчиева, да минем покрай даскало да видим Силвето *може да бъде направено едновременно с ходенето за стипендията ;р; да открия чии са всички имена, които съм си записала, за да бъдат проучени, да си довърша Капитализмът - новият идеал и да продължа с Айн, да успея да намеря време за Тъй рече Заратустра и Боен клуб, а през това време Марсел пруст ме гледа с една небесносиня корица и със Сартр ми се хилят иронично, кога да намеря време и за вас, момчета?, колко ми липсва, че едно време не учех по философия както трябва, защото тези дни, докато чета, ми изниква непрекъснато идеята за общественият договор на Русо (а дори не съм сигурна дали е негова, още по-интересното е, че кажеш ли Русо, се сещам едновременно и за Джон Лок, а ТОВА вече няма никакво обяснение), сещам се, че си бях взела една енциклопедия, която може да ми свърши поне откъслечна работа и дори знам къде е - сврях я при литературната критика, точно под "Философия на литературната история" (ще я горите ли последно?), иначе сега съвсем физически се наслаждавам на непрекъснатото от няколко минути трополене на клавиатурата, след един месец, броено от вчера, ще ида да си взема шофьорската книжка, а онзи ден, докато Пешо и Тошко ме мятаха до нас, си спомних какво е, kinda hard to concentrate, да я усещам интуитивно как ръмжи, мърка и ме подканя и веднъж, поне веднъж да ми харесва да имам контрол върху, да слизам цялата омекнала, разнежена, уморена и задъхана и да си казвам господи, нормално ли е? hell no, но пък така да ми харесва и докато всичко това се блъска в стаята ми, в ума, в ръцете, в клавиатурата и в китайската стена от текст, да стискам зъби, за да не мисля как се събудих с кроткото желание да си изтръгна ноктите, да си отрежа върховете на пръстите, да си изскубна косата и строша глезените, да остана легнала под нечии стъпки, докато чуя как тазът изхрущява, матката се пука и разтича като горещ кашкавал, ребрата изпраскват едно след друго, прас, прас, прас и кръвта се стича надолу, попива в зелените чаршафи, никога не съм спала в червено, и ми кънти в китката R is for RAPE me, M is for MURDER me.

She likes to hide

2010-05-31T23:33:00.004+03:00

Започвам самотността на деня с мисъл за Флойд, след като съм изпратила Лили, но се предавам на Фиона, чувствам се като престъпник, when a girl breaks a boy just because she can, и the john butler trio, докато изсипвам целия гардероб на пода и подреждам, и подреждам, и подреждам.

После продължавам с мисъл за Флойд и Хемингуей, отдавна не съм прекарвала ден сама вкъщи, чета и се каня да си пусна музика, броя книги, къпя се, провеждам телефонен разговор или два, столквам тук, там и навсякъде, Косето ми казва за реакцията на майка си: впрочем, да знаеш, че ѝ навяваш асоциации на шерлок хоумс (постоянно пуши лула) и филип марлоу (уиски с цигара/пура) :D, Милен ме осведомява за тази на неговата: "ми, тя пише като теб, обаче ти си много по-циничен.", баба ми обяснява как съм приличала на Петя в прозата, аз й изсъсквам, че това е едно от нещата, които не искам да чувам, и разни хора ме търсят по скайп да им разказвам за представянето и бала, а на мене толкова ми опротивя онлайн общуването в последните две седмици, че ми се гади като си помисля да разказвам и директно отказвам. Писна ми.

Защото, след като веднъж съм ги получила, продължавам да ги искам:
вечните ни седмични (или през няколко седмични) женски сбирки с горещ шоколад
и румен да свири поетите на плажа
и на по бира с никси да откриваме неподозирано общи неща
и със стефо да направим онзи роудтрип
и да кисна у вилито, сякаш съм си вкъщи
и да използвам косата на къдравото като тирбушон
да се размазваме по пейки и морски, и автобуси, и каквото намерим с разни ми ти любими ми хора
любими ми ти хора, виждани два пъти
и всичко това е достатъчно, достатъчно, достатъчно
и да нямаме какво точно да говорим, но да се опиваме от присъствието на
да знам, че ходиш, дишаш, случваш нещо някъде в този град
както когато усещах кога си тръгваш
и почти не болеше, почти не болеше
погледът на косето, докато се реша в хотелската му стая
след или преди да сме изпратили иво
и иво, пристигащ и тръгващ винаги с хубаво
и мафията на могилката
и дори весо, когато мрънка
и мартин, когато изчезва за някакво време и се връща съвсем друг
и тошко с всичката му тактичност
и малкия тошко с всичките му приятели
гришата, разгадавайки мистерията на зелената ми рокля
стас, прегърнал мен и анито по улиците
валя с кротката й усмивка
жельо, на чийто врат да се мятам и пищя нъъъъърд
дельо, докато се опитва да изрази емоция и танцува на млък!
и миленски с рядката му слънчева усмивка
и случайните срещи с тонито от немската, винаги с планове за рок и караоке
и въобще - всички онези прекрасни неща
които се случват в бургас
се случват в бургас
се случват в бургас.

но докато ги дочакам
господи, господи
няма, отказвам, отричам
затварям, измълчавам, не мога, не мога
да ги замествам
с напечатани разговори.

There’s a me who always found his way
But I can’t seem to find him just today
And sometimes I ask you where to go
Just don’t help me find the road
Tell me you don’t know
Just tell me so
There was a me who always knew what’s right
That’s who I need to help me through this night

Мили мои, с повечето от вас ще говоря отново, когато ви видя. Междувременно се оказва, че новият Pain of Salvation е прелестен, благодарности на Ники, че ме светна, тук са снимките на Косето от последните дни, а аз отивам да чета По телеграфа и да се чудя как по-точно да направя репортажа за представянето.
Извинете за вниманието.

[Cause sometimes when she's screaming no,
she really wants for you to go go go.
But you can never ask her why,
then she will close up and deny.]

Не изглежда да им е зле, нали?

2010-05-29T03:06:00.004+03:00

Jesus freaks out in the street
Handing tickets out for God
Turning back she just laughs
The boulevard is not that bad

Господи, колко съм вкъщи.
Wish You Were Here тази вечер във Вила, докато с Лили, Дани и Косето сме се прегърнали, на масата отзад са куп други хора, събрани въобще не знам как. Най-щастливото ми слушане на Флойд.

Преди това три часа, прекарани вкъщи, докато навън първият летен дъжд връхлиташе с трясък и включваше алармите на колите. Лора обиколи Европа няколко пъти с нескрито презрение към скандинавските страни.
Преди това кафето и сладките в Costa, истеричният ми смях на моменти, Капитал Light и мога ли, мога ли, мога ли наум?
Преди това да си припомня какво е да се разтреперя до припадък по средата на улицата и да тичам, за да се скрия в рамото на Лили, да се надрусам с канела, да не мисля, да не мисля, да не мисля.
Преди преди това се будя по същия начин, по който съм заспала.
Преди това да се прибирам към къщи с издрани от обувките крака, в бяло, бяло, бяло, слънцето да стърже ръбовете на отсрещните блокове, да нямам сили да погледна нагоре, но да го знам и да откривам, че съществувам с почуда и възхищение, тихо осъзнаване на вселенски истини - въпреки всичко случващо се, думи и действия по други времена на денонощието, идеи, мисли и смяна на, рано сутрин, докато улиците са пусти и не си се прибирала цяла нощ, докато слънцето стърже ръбовете на отсрещните блокове, държа всички отговори без никакви въпроси в дланта си.
Преди това машиналното извървяване на пътя от квартирата до гарата; няколко реплики, няколко мисли, никакви сили.
Преди това "Аз май се загубих", "Не си се загубила, мисля, че те видях как мина пред терасата преди малко."
Преди това Ради на рамото ми и едва усещам ръката си, докато я прегръщам. Чаровна малка невиннице, лек път.
Преди това влака на Иво и последния кадър с тениските на роука - господи, колко е истинско.
Преди това пода на квартирата, нахвърлялите се тела наоколо, хубаво, нехубаво, хубаво, нехубаво, прекрасно е, не мога повече, люлея се в крайности и с Лили се споглеждаме, казвайки (един от МНОГО пъти) колко е странно, колко е трудно да го осъзнаеш.
Преди това плажа и камъните, и притичването до магазина, и търсенето на храна, и хората, хората, хората. В кръг, на групички, с музика, с дране на глас, с цигари, без цигари, с бира, с вода, с Алекс в краката ти, Алекс, опряна на рамото ти, толкова е много, че как се разказва, но е просто още един кадър.
Преди това представянето.
Не зная как ще имам думи.
Не зная как бих имала думи.
Залата - пълна до последния стол.
Приятели.
Приятели.
Елица говори, Лили говори, Косето говори, Михов говори, някакви хора говорят и снимат, аз не знам, не знам, просто гледам, оставям си погледа да се плъзга, да гали, да се усмихва и просто дишам, дишам дълбоко. Прекалено е лично, мамка му.
Преди това
Алекс, обърни се, не гледай.
Позна ли аромата?
Канела.
Лили.
Лили.
Лили.
Не зная как не се разплаквам, всички наоколо гледат усмихнати и греят, с нея гушим глави в рамената си и треперим, как, как, как, по-хубава си от Фил Анселмо, мой грях, моя душа, Ли-ли, връхчето на езика прави две стъпки по небцето, два пъти се спъва в зъбите.
Преди това хората се трупат и трупат, един от друг по-прекрасни, аз треперя, и треперя, и треперя.
Преди това притичвам в Грууви, където откривам Миленски, Косето, Еск и Тедо. Първите двама изчезват, за да се върнат с цветята, за които пропуснах да благодаря - но благодаря; бла-го-да-ря. Вилито влиза и ми се радва, дори тя не може да ме успокои - и тръгваме, за да намерим Иво и Стоян и не бързаме, защото подаръкът ми тепърва пристига.

А сега разцъквам случайно любими балади и не заспивам, въпреки че трябва. There are many things that I would like to say to you, but I don't know how.
Моментите, в които (почти) дочаквам сутринта.
Добре съм.
Добре съм.
Добре съм.
Тук вече няма описания; няма дефиниции - и кога е имало правилни такива? Just like every night has its dawn, ще се събудя утре, може би ще подредя, може би няма; може би ще закъснея, може би не; може би ще се усмихна, може би ще ми е трудно; може би - но сигурното е, че ще съм. И да поемаш отговорността за всеки свой избор и действие е най-голямата благословия. А докато търсех този пост, открих този цитат "Дори когато стенеше, защото в един момент беше простенала, бе поискала да се освободи, но беше твърде късно, примката се беше стегнала и нейният бунт послужи само за да увеличи насладата и болката, двойното недоразумение, което трябваше да разрешат, защото не беше истинско, не беше възможно при една прегръдка, освен ако, освен ако не трябваше да бъде така." и нещата се оплитат отново, и си казвам, господи, колко съм вкъщи.

2010-05-28T15:10:00.002+03:00

Да заспиваш през сълзи
е да заспиваш с молитва
(слънчогледова сутра за дивите по душа,
молебен за дъжд)
да се молиш на колене
докато слушаш Stairway
на непознат под
докато бягаш от себе си
препускаш от себе си с поглед назад
за да се блъснеш пак в себе си.
Да заспиваш през сълзи
е един вид пречистване,
кротко признание,
че можеше да е по друг начин,
но е така.
Просто, кратко и ясно
като безкрайните бездни на Паскал.
Да се будиш през сълзи
с всичката обърканост на света
с всичките мъка
и всичката радост
е да се будиш с отчаян вик на молитва.
Да се будиш в куп цветя
навсякъде из стаята
и да сънуваш
как бягаш от прегръдка
е най-самотното събуждане
("не може да е толкова трудно
да не спиш прегърнал-
а пък как лесно се свиква")
Оттам нататък:
влаковете и гарите са си все същите,
ведно с хората, които
закъснявам да изпратя.
Ще се видим някъде по Пътя.

I'm in love with all your dangers

2010-05-27T00:57:00.006+03:00

Балът - чудесен, утре ще умра. (Аз винаги умирам.) М е драснал в страницата на събитието във фейсбук пожелание за късмет по време на и буреносно небе плюс дървена платформа на пясъка след! И, естествено, гръм с мирис на канела накрая ( = и си мисля дано, дано, всичко хубаво тепърва предстои.

Много неща щях да казвам, ще премълча - измълча - мълча по време на всичките.

Но имам най-прекрасните приятели на света и това не подлежи на коментар - само на сбъдване.

I'm guessing I'm on a roll и живея-на-текстове mode включен. Иначе, както Маринчо заяви, нахлувайки в стаята ни с манерката десетгодишна скоросмъртница: "Аз съм самолееееет!"

Така де. :)))))

Oh, fuck.

2010-05-22T16:18:00.003+03:00

Окей, слушам Врани, припомням си отделни моменти от снощи, не, това определено не е моето стадо, за сметка на това смятам утре да се умра, а какво ме чака на двайсет и седми, копеле, и се каня да излизам, потискайки мисълта да си пусна само-един-мога-да-спра-когато-си-поискам епизод на Californication.

Последно се кефех така на сериал, когато циклех Numb3rs. И, както (особено) Косето, а всъщност и всички останали знаят - Алекс гледа филми веднъж на високосна. Е... след като на Алекс й писна да чете по разни места как Ханк Мууди е Буковски на двайсет и първи век, неизбежното се случи. Алекс в момента се оглежда за тетрадка, в която да си запише всички култови цитати, започвайки с Rome is burning, he said, минавайки през монолога за блогването и завършвайки с лайтмотива тези дни Oh, fuck. Who says romance is dead?

And I've never felt so alive and so dead. (I'm going out, I'm gonna drink myself to death.)
I brace myself, cause I know it's gonna hurt.

we're all gonna die

2010-05-15T16:50:00.004+03:00

Един много важен фрагмент:

[16:31:38] collarbone delusion каза: http://www.youtube.com/watch?v=7Qn3tel9FWU
[16:31:41] collarbone delusion каза: поздрав
[16:31:44] collarbone delusion каза: : )
[16:32:06] collarbone delusion каза: виж, и те си нямат елтън джон на живо, обаче не ми изглежда да им е зле
[16:32:08] collarbone delusion каза: :D
[16:32:12] collarbone delusion каза: (hug)

Разплаках се. Заради всичко, което Е този филм. мАрт, помниш ли как като го изгледахме, осъзнах, че сме се родили 40 години по-късно, отколкото е трябвало?

I am a golden god! I am a golden god! And you can tell Rolling Stone Magazine that my last words were ... uhhm... I'm on druuugs!

So I'm guessing I'm on a roll

2010-05-14T23:15:00.002+03:00

Не смятах да слушам новия албум на Слаш, докато не прочетох ревюто в Тангра. Пък той взе, че се оказа мега як. Дори песента с Фърги от Black Eyed Peas. ОСОБЕНО тя. (Окей, сега видях, че те имат и концерти заедно. Това ще ми е трудно да преглътна. GN'R бяха еманация на хард рок мъжествеността, бе. А ти, жено, не се кълчи като стрийптизьорка, благодаря предварително. И НЕДЕЙ да налиташ на Слаш.) Както и да е. Иде реч ей за това:

I hear the drum rolls thumping
And my heart starts jumping
And that's when I spit on the floor
Now my head's exploding
And your gun is dirty
So I'm guessing I'm on a roll
Well it's a fine time
Looking for a wine time man
And you said "baby you ready to play"
Well come right on this rollercoaster
Cuz it ain't over, it ain't over

Now we're on this planet
I'm in love with all your dangers, dangers
We can live forever
I can be your pagan angel, angel
Beautiful Dangerous

We acted smooth like rain
Save all flame that we'll light
You can be sick, I'll be nasty
Cuz sometimes it's more fun to fight

Копеле. Мисля, че току-що открих лайтмотива на лятото. (so if you catch me trying to find my way to your heart from under your skin, fast as you can, baby, scratch me out, free yourself, fast as you can kinda неточен фионин цитат.) Знаеш ли, че съм на осемнайсет и съм златен бог? [Моментите, в които рокенролът те сритва, продънва ти ушите и се изхилва презрително на всякакви идеи за невинност у девойките, рядко се обясняват.]

We're all gonna die
So let's get high

Иначе сега си пускам Nasekomix и утре отивам да ги гледам. А тази нощ пропуснах концерта на годината. Мамка му. :)

Какво правя тук изобщо.

2010-05-13T01:22:00.003+03:00

Преди малко казах, че си лягам. Излъгах.

Какво правя тук изобщо. Разпределям облачното време. Закусвам
стръкчета трева. Следя метеорологията на сълзата ти ангажирано.
Прожектирам тоновете ти пред ценители. Понякога вярвам, че
светът е създаден за мен. После точно обратното. Сигурно затова
правя опити за поезия. Сигурно затова оставих на поезията да ме
влачи, да ме тика, защото не мога да си намеря място. Всички места
отдавна са заети. Всички столове са надписани. Всичко е номерирано
прилежно... С цветен флумастер.

Всъщност само чрез поезията мога безцеремонно да те измисля.
Да се втрия в пяната на раменете ти. През ирисите ти да търся
всенародност. Да бъда бел епок на всичките ти смисли. Това може би
е най-логичната последователност на живота ми. Росата на всичко
вътре в мен. Плейбек на бъдещите ми нежни и хард революции. Това
е пълна достоверност относно моралните ми разбирания. Това е
дигитална версия на всичко, за което съм създаден. Това е съкровена
възможност да издишам по-бързо всичко тук.

Онази вечер в хотела, когато седях на колене - и простотата на това, беше толкова клиширано истинско. Рахнев би могъл да ме съди за пълно оглупяване от поезия. По-чиста смърт от това не знам. Не трябваше, не трябваше. Защо не ме остави вътре в тях да мра, да гасна там, да гина. Кажи ми, моля те, кажи ми...

throw my hands up in the air

2010-05-12T14:47:00.005+03:00

Два месеца. Два месеца. Два месеца. Не мога да повярвам.

Два месеца истерично четене, след като реших, че ще го направя. Два купа книги - единия с текстовете, другия с критиката. По около половин метър високи. Красимира Кацарска. Валери Стефанов. Милена Кирова. Светлозар Игов. Панко Анчев. Материали, които бих чела за удоволствие - сега изядени с кориците. Издания от деветдесетте и осемдесетте - Чаракчиева ми даваше по книга или две всеки път, когато отидех. Иначе неоткриваеми. Изписана тетрадка и половина голям формат. С три цвята химикали - син за текста и подчертаване на не-толкова-съществени подробности. Червен - за символите, архетипите, основните мотиви и за огромните NB за интересните факти. Зелен - за изразните средства и значението на употребата им. Теми - за Смирненски, Гео, Далчев, Йовков, Елин Пелин, Яворов, Вапцаров и Димов. За другите така и не написах. Не изглежда толкова много като количество, имайки предвид, че съществуват хора, които учат в продължение на година или дори две, пишат теми от по 14-15 страници и не си доспиват. Но само аз знам какво ми струваше психически да синтезирам всичките си усилия в рамките на два месеца преди предварителния. Моментът, в който започнах да говоря с цитати. Моментът, в който Христова ми каза "Алекс, ти вече мръдна." Моментът, в който Анито се закле, че свърши ли всичко, ще ми изгори критиката. Моментът, в който не можех да пиша нормално. Моментите, в които Лора ме викаше за вечеря, понеже забравях да ида. Моментите, в които ми плачеше на вратата, а мама я лъжеше, че съм на училище, за да мога да уча спокойно. И нито един момент, в който да съм си помислила, че не мога.

Защото мога. 5.50 по БЕЛ в СУ.

сякаш подчертаваше

2010-05-11T12:26:00.003+03:00

Моят начин да правя търговия е да знам, че радостта, която ми доставяш, е заплатена с тази, която получаваш от мен, а не с това аз или ти да страдаме. Не приемам жертви и не ги правя. Ако поискаш от мен повече от онова, което ти значиш за мен, ще откажа. (Ако поискаш да се откажа от железницата, ще те напусна. )Ако някога удоволствието на единия трябва да се заплати с болката на другия, по-добре изобщо да няма търговия. Търговия, при която единият печели, а другият губи, е измама. (Не го правиш в бизнеса, Ханк. Не го прави и в живота си.)

Тя, разбира се. "Атлас изправи рамене".

Току-що си припомних как исках да препиша Изворът на ръка миналата година. И го поисках пак. А от снощи насам разбирам колко безумно много имам да уча. И да направя Онзи списък, който винаги остава неизпълнен. Сизиф като щастлив човек, а?

like peaches and cream to me

2010-05-10T11:24:00.002+03:00

all i know
is all i know
is that i love you
yeah, i love you

един от онези дни
на поезия с малки букви
(не го наричам така
но няма по-подходяща дума
точно сега)

да се будя сутрин с дълъг разговор и смях
да знам, че имам безумно много работа
да я отложа - в името на шоколада и кафето
в името на "само този албум" (шибан меломан)
в името на колко е лятно слънцето в стъклата
and she filled my half empty cup.

да чета като бясна
седнала на дюшека, с кафето отстрани
този път не го разливам.
един куп дебели книги - изглеждат толкова умно.
и съвсем, съвсем препушила вече
страст и власт в романа тютюн
листът с изучаваните дисциплини във фжмк
(мерси, иринке)
се превръща в чернова
от едната дума - тълкуване, към другата, връзка между
аспекти на проявление
и смисъл
логика
и доказателства
да взема това, което ми е необходимо
да започна
да създавам
текст.

дума- по- дума
подходящия увод -
искам да й е приятно, докато чете
защото онази усмивка
на онази жена
е най-хубавото
което може да се случи
на текстовете ми.

обичам. обичам. обичам.
без посока
или в прекалено много такива.
докато го мога; докато го мога;
независимо от всичко останало
независимо от обективната реалност,
аз съм обективната реалност
защото случвам
това, което мога
по най-добрия начин, който мога да създам.
и това, мила айн, е върховната ценност.

а текстът е още ненаписан.
но виждам контурите му.
и ги запълвам.
с фетишистко удоволствие.
сякаш правя любов. бавно. като за пръв път. с теб.

I'm gonna fuck it up again

2010-05-09T23:29:00.003+03:00

I'm gonna do another detour
Unpave my path

And if you wanna make sense
What you looking at me for?
*тук махам реда I'm no good at math, щото не е съвсем пък вярно. :)*

Тръгнах без отговори, връщам се с още по-малко. Открих ги съвсем случайно на масата на Speedy в устата на Стас.

Дишам на Фиона. Дишам на Фиона. Дишам на Фиона.

"ама такива любовни текстове, имам чувството, че никога не
е била с някого, защото винаги пее за мига преди или след
раздялата, величие и усещане за катарзис, ако ти е време
за такъв -"

точно така - има си причина да се чувствам гола, докато я слушам. Бих написала още много неща, но няма да е честно, затова млъквам и се преориентирам. Работата е там, че щом успявам да заспя (и то да заспя спокойно), докато цикля A Mistake, то значи в това момиче наистина има н-е-щ-о. Или в мен. Но определено не са близначки.

В следващия момент откривам началото на това и си казвам: Господи, да. Do I wanna do right? Of course. But do I really wanna feel I'm forced to answer you? Hell no. Hell no. Hell no.

And when I find my way back
The fact is I jsut may stay
Or I may not.

Както дойде.
Въпросът е грешките да са мои. И когато се обърна, да знам, че е било забавно. По всеки един извратен начин. Защото помня - трябва да помня - какво е да се смееш на себе си, макар да го докарваш на вой в три сутринта.

Well I'm not paralyzed

2010-05-05T00:03:00.002+03:00

Well there's far too many questions to ask,
To answer any of them tonight.
For I wear too many masks,
To tell if any of them are wrong or right.
And confusion casts a shadow up on me,
Like a great big cloud in the sky.
And now I pray for rain,
Cause it's been so long since I let myself cry

[прекрасен е в този клип, прекрасен и нежен, и истински - толкова.] Съвсем естествено съм заредила час-и-десет-минутен плейлист в уинамп. Гледам го как песен по песен се качва в ласт.фм и го пускам да се просмуче и в мен. Горният абзац никога не е бил по-правилен. В същото време Лили казва

забелязала съм разликата между приятната депресия, която някак си сам си търсиш, и онази, която вече те хваща без да я търсиш, когато усещаш каква поза са били всички останали депресии

и осъзнавам, че я създавам сама - съвсем, съвсем нарочно. Cause it's been so long since I let myself cry. Защото точно сега всичката свръхчовещина и хейт, и гадни феминистки писателки, и тъй натам са сритани в ъгъла.

лягаш на пода, гасиш всичко освен компютъра, пускаш си най-депресираната музика, която ти влияе, лягаш и ревеш с изкуство, и отвреме на време се надигаш да видиш компютъра, което незнайно защо те огорчава още повече, и пак лягаш са основните инструкции според гореспоменатата девойка.

Мисля да пропусна. И ако в тази вселена е напълно възможно да се прибирам по кецове и Фиона, да чета Айн Ранд, докато ме заболят очите в три сутринта, да мъкна миналогодишен пясък ведно с новия, да спра да си гриза ноктите, е, значи съм постигнала максимума.

Beautifully depressed

2010-05-04T00:19:00.002+03:00

Всеки път, когато отворя http://stonerrock.com, се плаша. От огромното количество музика, която нямам физическата възможност да възприема. От целия свят, който ме чака някъде - да посегна и да го отвия, да се сгуша до и да прокарвам пръсти бавно...бавно... бавно. Докато науча наизуст всяка извивка, докато започна да я визуализирам единствено чрез спомена за докосване, докато ароматът му се закотви в китката ми.

Истината е, че искам да кажа нещо съвсем друго.
Истината е, че просто искам да кажа нещо.

Едно от онези неща, които падат с "тупур", хлътват си на мястото с тихо "щрак", леко, естествено и привично.
Нещо подобно.
Понякога успявам.
Понякога не - но понякога идва един от онези моменти *както когато джак за пръв път на петнайсет, както когато монстър за пръв път на шестнайсет, както когато тори в зимни откровения и разбрах какво момичешко ме е тормозило през всичките прогимназиални години, както когато клъч миналия септември* в които светът мръдва - сантиметър вляво, градус вдясно, неизвестен катализатор предизвиква забързана химична реакция - и си припомням стари истини, нарочно се хвърлям в позабравени любими неща, отразявам се в новите и получавам съвсем различно изображение на себе си. Което прерисувам. Бавно.

Иначе щях да си пусна Down и този път да не си мисля неподходящи за крехки девойки неща относно Фил Анселмо.
Прекалено много печатно мастурбиране и сега.
Защото не мога да подредя всичко.

I'm gonna fuck it up again, gonna do another detour. Защото помня какво е да се прибирам по кецове и Фиона и да случвам затъмнения с мах на ръката.
And I hope I won't be any long now.

get your hands off me, you don't know who I am

2010-04-28T16:38:00.004+03:00

- Чувствам се няколко идеи по-реална, отколкото е нормално.
- А може би именно това е нормалното.

Отново. На фона на цялата лудница около бала и завършването, дрехите, обувките, грима, косата - мъничката моя расте и расте, става все по-реална. Този път не говоря за сестра си.

Корицата, предговора от Кристин, другата корица и снимката. Редакции в нецензурния ми език, не, за нищо на света няма да оставя първия вариант на колажа и днес два часа правим втория. 6 лв официална цена. Ще има да обикалям книжарниците и да си я самопредлагам. Представянето се отлага от дванайсети за все още неопределена дата.

I'm not giving you attitude, I just want another drink.

lullabies to paralyze

2010-04-26T01:25:00.004+03:00

Защото има неща, които са само мои.
Защото егоизмът е добродетел, а аз позьорски се майтапя с Айн (Ранд, Весо).

Любовта никога не е евтина, особено тук. Татуирам си чисти рок стихии казваш ми 'добре', отговарям 'хубаво' и отпрашвам нанякъде да търся, да чакам, да си изгриза ноктите в чакане съвсем да си замина. Слепите кучета ми вият по стъпките. Ще го подуша. Сякаш цял живот, цял живот съм. (Да се мотая с ръце и куп грехове в джобите.)

Да сме безсмъртни би било трагично. Но съм съгласна на среща утре вечер примерно. На метафизично препрограмиращия риюниън бал. Винаги в четвъртък, разбира се - за по бира и един билярд. Никога у нас. В друга стая, с тежки стари завеси и изпочупени столове, прах по стълбището и тъпа болка в гърлото (алергия ли е към?). Изпей ми нещо за мъртвите и погъделичкай Исус, че ми тежи на раменете. Не гони комарите, нека смучат.

Ако не виждаш смисъла горе
т'ва е щото се умопомрачавам.

Подай ми запалка. Паля кармата.

първото, второто, третото

2010-04-22T10:02:00.002+03:00

онзи ден връхлетях в хеликон, скапана от обикалянето за обувки и бижута, и ме цапна такава лоша апатия, че ми стана зле. литературната критика създава прекалено много притеснителни усещания тези дни - да, наука е; да, красива е; да, има полза от нея; но не за мен, не за мен и наистина ми е мъчно за хората, които са отдали цялото си писане в нейно име. чакам да стане дванайсти юли, не за да изгоря натрупаните томове (купчината вече мина трийсет сантиметра), а за да ги подредя в библиотеката и да чета за удоволствие, да разбирам малко по малко, да сглабям голямата картина и да свиквам да търся нишките между нещата. не за да изкарам над пет в неделя.

но връхлитам в хеликона, новия вид е потискащ и мрачно-прекрасен, натрупаните страници не ме вълнуват обаче и ми става горчиво, мервам добродетелта на егоизма и се усмихвам, прелиствам няколко страници, познавам те, познавам те, познавам те и си спомням как се чувствах, докато четях атлас и учех смирненски (идиотски парадокс), трябва да си припомня как да се будя с това чувство всеки ден. и обикалям безцелно около рафта с 'нова българска проза', изведнъж фиксирам Кучето - тъмна корица между всичките бели и ме удря една топла хубава вълна, погалвам с пръсти гръбчето и жълтия надпис и си представям - сцената абсолютно изниква в съзнанието ми - една купчинка пясък със забодена пръчка канела в нея през две книги от него и лек джаз саундтрак на долната лавица, представям си един неопределен силует да посяга, да разлиства и да се усмихва на нещата, в които не съм вложила умисъл, обръщам се и избягвам.

десетина минути по-късно мама ми звъни - имаш оценка. доплаква ми се, като чувам. две минути по-късно алекс ми звъни: колко? 4.75. ти? 3.50. и има 88 коча пред мене. е... другия път. другия, да. в неделя ром? в неделя ром. а докато се прибирам и се тръшкам, и се карам с баща си, а лора се научава да търси в гугъл, марто ми е дал права и пускам първата си новина в роука, което в крайна сметка оправя нещата. фжмк може да не ме вземат, ако не искат - но правя нещо реално.

всеки от следващите дни се будя недоспала и с усмивка; пия ужасно сладкo кафе и се мъча да уча по литература; правя планове за следващите два месеца; отвреме-навреме отскачам до даскало; нестабилна съм; добре съм.

п.п. вилито е асистентка; анито я има във вчерашния 24 часа. въобще, само новини тези дни. (: