Светът се е променил. Толкова естествено, че просто се променяме заедно с него и едва когато се случи някой фундаментален конфликт, осъзнаваме, че има нещо гнило в Дания. Светът, на който са ни учили нашите родители, е загубил строгите си очертания - учи нещо полезно, ожени се, дръж се здраво за семейството си. Нищо не е задължително - освен да оцелееш.
Подаването на нослето и после пристъпването извън комфорната зона е освежаващо и нужно; но животът извън нея?
Хвърлям се в бъдеще, което трябва да планирам и подредя сама; но ако не мога? А ако не искам?
Крива съм, не понеже Роурк ми липсва; крива съм, защото дори не се мярка в огледалото, както някога. Защото понякога се чудя, изтървах ли по пътя онова, което ми е необходимо, за да ме прилича неудобството да решаваш, да отсъждаш и да се дебнеш непрекъснато да не би да сгрешиш.
После някой казва нещо, което не трябва, и пердето ми пада абсолютно и докрай. Вътрешният страх си е за вътре; най-грозните гледки трябва да останат само за мен. Но има ли неща, които обичам, за вършене, няма нещо, което да попречи; по-важното - няма нещо, което да ме разколебае. Този репортаж. Това ревю. Тази любов.
0 коментара:
Публикуване на коментар