Пред мен стои отворена на първата си страница "Между фанфарите и заклинанията. Тоталитарният модел на българската журналистика 1956-1989 година", която се захващам да конспектирам, преди да върна на библиотеката. Дес е на съседното бюро и си пише протоколите. Зеленият ми чай изстива вдясно. М. е на сърце разстояние, трудно ми е да се концентрирам, а е толкова хубаво, че можем. Вал е при колегите си в съседния вход, чакаме я да се върне по-раничко тази вечер. С Яни (ще) водим задочен спор в роука по повод "напъните за концептуалност на Pain of Salvation" :Р Лекциите се очертават като малко по-надеждни тази година, дали по-интересни - тепърва предстои да видя. Със сбъдването на библиотеката на ФЖМК поне ще мога да оползотворявам многото часове, прекарани в чакане на някое чудо на комуникацията да дойде да ни преподава. Все пак. Домашното ми по английски си стои в шкафа и ме кара да се чувствам виновна, испанският - също. Или не.
Едва осем вечерта е и имам време за всичко. В следващите два месеца - нито един ден, в който да ставам по-късно от 8 сутринта, доколкото имам лекции от 8 или 9 всеки работен ден, а уикенда - курсове от 9.20. Очаквах, че ще е далеч по-трудно - не е. Ранното ставане пропуква деня заедно с теб, обелва мрака от клепачите, хвърля те в утро, свежо и неузряло, да се грижиш за него, да го поливаш с чай, докато се събуди, да го отвиеш заедно с киндъла, когато се свреш в автобуса, да го разтвориш нежно, листенце по листенце, да го отгледаш, сякаш отглеждаш себе си в огледалото - и кимваш с усмивка. Ранното ставане разкрива куп време за оползотворяване през деня и те учи да цениш вечерите, всеки час между 18.00 и 12.00, да му се радваш, да го глезиш и да го пълниш с безполезно блогване, (хаха!), докато се проснеш в леглото доволен, измъчен от всички хубави неща, които не си направила, но за които (юху!) утрото ти дава толкова много шансове.
Стягаща енергия в тялото ми и глад за действие в ума ми - защото това е краят на един ден и този ден беше част от моя живот.
3 коментара:
Юбилейна винаги са я хранили хора, на които им е неудобно като място. Като зала е много добра, освен ако някой промоутър не е решил да я натъпче със 100+ капацитета й (справка - Териън) и тогава става страшно. Да бях знаела, щях да се завъртя да се видим накрая. ПоС, на които не може да се каже, че съм ега-ти-мега-големия-фен, т.е. претендирам за музикално-професионално-относителна безпристрастност, са бутикова група с такъв заряд на талант и чувствителност отвъд претенцията, че ми е малко мъчно, че си ги усетила така. Но какво пък :) Почвам да се ядосвам, че се скатах и не писах репортаж :) На кой следващ концерт има вероятност да се засечем?
Е, тя наистина е супер неудобна като място. Освен ако хванеш такси от Студентски. :) В коментарите се обясних едно хубаво за ПоС. Подобно, не съм голям фен, симпатични са ми, но и прекалено претенциозни ми се виждат на моменти. Колкото повече мнения, толкова повече мнения, все пак. :) На концерти принципно се оглеждам за познати, щото винаги има. Иначе смятам да съм редовна на нещата на Пост-Рок България, Рей Уилсън, Таря... каквото дойде. :)
Какви курсове, душа? :)
Публикуване на коментар