... почти винаги в четвъртък.

[kinda trubite to m.] :) Така или иначе, с гръмовна буря, която включи алармите на колите и ни измокри до кости, докато бягахме за таксито, свърши лятото в Бургас - ... този път в събота. Вечерта.

Докато останалите гледаха реклами и търсеха оргазъм под чаршафите, децата се мусеха с дъждобрани, навличани и сваляни няколко пъти през деня, а старците ни подминаваха с негативни коментари наум, ние обикаляхме улиците.

Всичко започна с едно събуждане с двойна емоция - наполовина бясна тежест от предната вечер, свързана с неща, за които не искам да говоря, наполовина напук крехко усмихната, заради мелодията на guaranteed, която ми вдъхва вяра всяка сутрин. И още една допълнителна половина усмихната, заради пречувствания прелестен ден, но никое шесто, седмо и каквото ще да е чувство не можеше да ми покаже дори бегло колко прекрасни ще бъдат следващите няколко часа.

Всичкото продължи с бърз горещ душ, със сешоар и Jagged Little Pill на Аланис за отскок, с две телефонни уговорки и твърдото обещание, че аз НЯМА да закъснея. Е... закъснях. Ама с по-малко от половин час! Изтърчавам на свободния, взимам Косе и Стаска и се домъкваме в читалището, където се състоя най-култовото събитие на есенните литературни празници.
Посрещат ни нежно-лилава Валя, баба и дядо на Марти, а две стълбища по-късно и самият Марти, в придатък майка, сестра и баща. Наоколо се мотаят безименни жени, които очевидно имат нещо общо с организацията, та набързо се емваме и подреждаме столове - шахматно, червен - черен, червен - черен, аз изтърсвам "Ей, Марти, защо нямаш разказ за шах?", а той ме поглежда изпод вежди "Загадка". Идиот. (Аз т'ва.)

Няма време. Дете пристига с две съмнителни лица, които, хм - Пламена и Десо? Изглеждат свежи, отбелязвам наум. Имате ли нещо, което можем да сложим върху масите - и трите чина, покрити с огромна зелена покривка (която по-късно изигра успешно роля на рокля върху мен) , биват обзаведени с ризата на бащата на Големия Тошко, която всъщност от години е Мартинова, слушалки, плейър, виолетки, кестени, МНОГО кестени, хм, още виолетки, дървен гребен, мокри кърпички и ... окей, като видя снимките, ще допълня списъка. И много кучета на тераси, разбира се.

Съвсем малко по-късно хващам Стас под ръчичка и изтърчаваме да посрещнем останалата част от агитката. Първо ни се изтърсва един малък очилат странен човек, който ВИНАГИ се изтърсва на такива събития, без никой да е съвсем наясно той какво прави там и какво прави въобще - от онези създания, които успяват да те подразнят само с присъствие, но айде да не проявяваме излишна агресия. Малко след това пристигат Сиска, след нея малък Тошко с една от вечните пърхащи девойки около него - бивша, настояща, бъдеща или поне искаща да бъде приятелка - задава се и Чав, след него Илиан с друга непозната девойка, Иринка, която е изчезнала в последните пет минути, се връща с огромен слънчоглед и бойната групичка, подбрала и Елица по пътя, се запътва славно към читалнята.

За представянето няма какво толкова да се разказва - хора, които се обичат, притеснен красив Мартин, роднини, книги и проджафкващи по някой разказ кучета. Хубаво, мило, истинско, без излишна натруфеност - и защо ни е, когато сме прекрасни тъй или иначе? Сгушвам се най-отзад, докато м обяснява колко е щастлив за книгата и че сме там, благодари на роднини и приятели, спъва по някоя дума и откровено си признава, че понякога му се губи мисълта. Елица добавя и тя нейните си емоции, скастря редакторката за глупавата рецензия, в която е обявила книгата за фантастична, ама не в смисъл на - уаааааау!, а като жанр. Аз наум държа на мнението, че Кучето, за разлика от "Вино от глухарчета", поне дочетох до края. Чувам "Александрина?" и изтърчавам до масата отпред, докато Марти отбелязва как съм редактирала, докато е писал в несвяст - остъй ти всъщност, че нямаше кво за редактиране, ама той поне сега ми дължи помощ за половин книга. Четем "Дъждовният сезон" - по-късно се оказва, че на задните редове почти не са ме чували, но здраве да е, ще си го прочетат сами пък. Да не са малки? Изчезвам и на сцената се качва нейно прекрасно величие Каличук, която толкова се вълнува, че има проблеми със започването на четенето - но после го прави толкова красиво, че се просълзявам и обмислям сериозно идеята да се разхлипам зад (и пред) цялата публика. Но това го свършва майката на Марти, докато чете "Кестенови улици" и става едно мокро представяне, щото като гледам Валичка също не е безчувствена, а когато накрая дете импровизирано изчете и "Стъпките й", Сиска се трогна ужасно.

Свършва и това - нападаме манджата, разни хора си купуват книги и по-късно се оказва, че младият ни автор добре се е напечелил, напук на издателството :Р Държа да отдам дължимото на тъй отдадените жени Колеви за приготвянето на перфектно изчислени количества ВКУСНА храна, които стигнаха за целия следобед, че и за вечерта. Снимки, мимки, там, знаете как е по такива места, пък ако не знаете, ще разберете, щото постиженията на уъркшопърите тепърва почват, кво ще видите, ехеее!

След като хората се разотиват малко по малко, се взима съдбовното решение да се отправим към - Морската. Мишо, ти ще дойдеш ли с нас или ще идеш да пиеш в Морската? - пита кака Камелия малкия братовчед на Марти, а хлапето, очевидно ужасено от избора, отстъпва няколко крачки назад, докато се блъска в масата и вече няма накъде да бяга, та измрънква "Ще дойда с вас." Плам, Десо и дете изчезват, Валичка отива да се преоблича, а към плажа се запътваме с бодра стъпка, бяло и червено пенливо вино и две торби манджа аз, Стаската, Косето, Тошко, Мартин и Иринка.

Морска, морска - колко да е морска, като се стоварваме на волейболното игрище на плажа - дървената платформа ни приютява доволно, а следобедът се разтегля в гумени прекрасни часове. Колко човека блогват наум? Всъщност тогава почти не го правя, но сега с удоволствие - хрониките на такива дни трябва да се пазят, трябва много малко от малко поне да се изцедят емоциите, така че да ги ръфаш като сушени плодове зимата. Всички, които са отсъствали по някаква причина, се връщат, музика, още музика, мафия и ядене - не зная къде изчезнаха часовете от 3 до 7, наистина. По някое време една самотна девойка минава покрай нас, дете й маха и я кани с жест, а когато тя се качва, се оказва, че е същата малка девойка, с която се запознахме на Уикеда и с която сме се срещали още няколко пъти по пълни случайности, а дори не й помня името - тя се хили и казва "Ели." Около час по-късно обаче почва да вали сериозно, аз не спирам да мрънкам, че ми е студено, остъй, че всъщност съм с яке И с на Марти ризата, но очевидно съм се вживяла в ролята на зиморничавата. Събираме боклуци, останало пиене (малко) и останала храна (също не особено много) и обмисляме евентуални траектории. Валя и Ири са си тръгнали, ама сме останали 9 човека, което пак не е като да е малко. Ели изтърсва "Айде у нас." и ние я издигаме в култ, щото да си петнайсетгодишна девойка, канеща тълпа непознати у вас е... хм, достойно да бъде издигнато в култ. А когато нахлуваме в хола й и откриваме полица книги и По пътя, Ангели на самотата, Бродягите на Дхарма, Подземните, Сатори в Париж, Видения за Коди и Дрога върху нея, я доиздигаме. Ели, ти четеш Джак !? О, не, това са книгите на нашите, моите са в моята стая - а на това място откриваме Ървин Уелш и докато Стас обявява, че нея вече ще си я викаме*, аз си мисля колко ли е странно да поканиш десетина полупияни идиота вкъщи и те да почнат да ти ровичкат библиотеката.

*това може би се нуждае от пояснение - с времето тъй наречените 'уъркшопъри' са си създали навика да държат всякакви свестни и луди хора да гравитират наоколо с цел да черпят от жизнената им сила, когато пожелаят. Съответно, при всяко запознаване с млад и неопетнен симпатяга с потенциал да бъде превърнат в пиещо бира в морската/ обеля чудовище, не отнема много време на поне един 'уъркшопър' да прецени, че 'бе я дай телефон, нещо, тебе ще си те викаме!' ако младият и неопетнен симпатяга не се пази е напълно възможно за няколко месеца време да бъде претопен в опасния за науката вид 'уъркшопър'!

Постепенно се разполагаме около масата и както никой от нас не пуши, след половин час в стаята вече не се диша, докато посегнеш към кутията тя вече е свършила, а ние си лафим сладко-сладко, почти невярващи на късмета си да съществуваме точно в този момент, точно по тоя начин, в най-перфектната ситуация, която може да съществува. Сюрреалистично е лятото да свършва точно така - след всичките събития, които се трупат в тези три-четири месеца, да завърши толкова перфектно, че никак да не ми е мъчно - когато си легна - да, утре - да - но сега е толкова хубаво, че как? Минаваме през Депеш и ЮТу, Джой Дивижън, не знам к'во си - Ели отбелязва, че това е първият път, в който нищо не е счупено, разрушено или подпалено - пък и как да бъде, като ние, както правилно отбеляза дете - не седим на маса, ние седим на бира и цигари. За останалото вино се сетихме далеч по-късно. Но в момента, за който говоря, дете и Ели снимаха от всеки възможен ъгъл, другите отвреме-навреме учтиво се осведомявахме за трети или четвърти път за имената си, а Стас предаде репутацията си на добро момче и се разпуши като комин - но му отиваше, толкова му отиваше да стои там, полупиян, с дим, проточващ се от устните и рисуващ карта на България във въздуха, отбелязващ пътя към София, който той ще поеме в 1 тази вечер.

А после... после благодарение на (шафъла) - грешка, благодарение на Марти, който сам си каза - а аз още не мога да се отърся от шока на твърдението му - на уинамп тръгна Горан Брегович. Мааааааалей! Както бяхме почнали да умираме, няма такова пеене и пляскане, няма такъв бой по масата и пепел по дънките. Н - я - м - а. Деба го и тоз Горан, бе! Те тия неща не се описват, те се леят с ракията по масата. Ракия нямахме, бирата и тя свърши, да не говорим за стоте кутии. Ама пък нещата си се лееха по масата, де :D

Не ми се тръгваше, не ми се свършваше тази вечер - такива трябва да са вечни и всяка минута да е нова история. Трябва. Но не може - а съм толкова пълна, толкова. В същото време по света се случват толкова различни неща, всеки има свой филм - ха, та всеки имаше свой филм дори днес, когато бяхме заедно десетина часа без прекъсване - а в Обеля предстои гранд оупънинг сийзън парти, Врани свирят в момента в София и дори ги чух телефонно, представих си, че съм там, о, как си представих размазани очертания на пръстите ти върху китарата, представих си телата наоколо и как викам "ОЩЕ! ОЩЕ!" с всички останали, пот, коса и страст си представих, и Музика, искрена и удряща с безумна концертна сила - но това не е толкова важно, мисълта, която губя вече трети път е, че филмите са различни дори от секунда до секунда - особено в такива вечери, особено. След два часа ще е различно, след два часа Стас и Валичка ще са тръгнали за София, след дванайсет Марти, дете, Плам и Десо ще направят същото, отказвам да броя всички, които са заминали извън страната - ще мълча и ще ги чакам да се върнат, с Косето не се знае дали ще се видим сутринта, тук Вилито, Анито, Сиска, Ильо, Чав и Пешо ще ми дават надежда, че има къде да се опра - че хората от нашата порода, които обичат живота си, умеят да се справят с него и хвърлят толкова страст, колкото трябва, не изчезват, че винаги ги имаш наоколо... но тази вечер свърши, както и лятото. И беше прекрасна.

Сега - сега се консервирам есенно и навлизам в прелестта на бюргерския подреден живот. До.