to chase this cosmic fear away

А понякога, когато топлината се просмуква от километри и минути разстояние, нищо друго няма значение.

Понякога вечерта не е нова история, но е достатъчна.

Понякога пиеш няколко глътки истина - с вкус на присъствие, нелогични диалози, изненадващи разговори и спасителни смс-и - и са ти повече от достатъчни.

A little taste of heaven.

Не, не ми се заспива сама. И не, не заспивам сама. Не и тази вечер.

Come with me and walk the longest mile

Има групи, които са повече от музика. Не, не говоря за Пинк Флойд и Tool този път :D

Забелязвали ли сте колко често, когато някой не разбира защо се впрягаш толкова казва "Ама това е просто музика"? Хайде сега махнете думичката "просто" от изречението и ще усетите колко нелепо звучи. Не е "просто". Музика е. М - У - З - И - К - А. Едно от онези неща, които са способни да ти причинят всичко. Не, абсолютно всичко. Не, не, наистина абсолютно всичко. Да те разплачат, да ти припомнят нещо минало, да ти вдигнат настроението са само най-леките реакции. Да те накарат да си мислиш за самоубийство? Случва се. Почти физически оргазъм? Също се случва. Да наредят света правилно и разбираемо? И още как! Стига да си достатъчно отворен да го приемеш. (Now open wide and say my name, Дейв.)

А има и един специален вид музика, за който пиша най-често. И най-некадърно, защото тази емоция не се излива в текст - поне не засега. Но и най-искрено и оголено - защото ми влетя в кръвта като бит венозно бензин. И ми се полепи по кожата, втвърди ми се в костите, блести в корените на косата.

Защото се случва, рядко, трудно, но се случва - да откриеш онова, което си напипвал смътно в подсъзнанието си, но не си знаел как да наречеш. Онова, което те до-определя. Което те довършва. Което е искрено, истинско и безкрайно. И особено необяснимо, защото как се обяснява любовта? Как се обяснява истината? Ако някой може - моля. Аз не мога. Ако толкова държите на обяснения, погледнете ми фанатичния блясък в очите и нервните жестове, докато говоря за това. И ускореното дишане и пулс. И лудостта. И щастието, особено щастието.

За какво говоря ли? За това. Щото Нийл пак е пиян като кирка. (Добро сравнение.) И див. И искрен. И брадат. И ЛУД. И смахнат проповедник. А библията си я знаем. Ready to rock if you wanna roll?

Това написах след като прочетох съвсем преди малко репортажа на Иво от Виена. Няма да слагам прилагателни. Не мога, наистина. Прекалено слаби са, прекалено бледи, прекалено немощни.

За разлика от потентния рокенрол ;) А обичам тази музика. Много я обичам. И много ме боли, че познавам има-няма двайсетина човека, които са също така. Така че колкото повече се говори за МУЗИКАТА, толкова по-добре. And though I feel like crying, I swear tonight, I'll cry no more.

А ако цъкате по линковете, момичета, сложете си хавлия на стола. Момчета, не цапайте монитора! So hands up, who wants to rock?

п.с. вкарвам и няколко връзки от предния блог, където съм писала по подобни теми - i'm too busy powertripping (баси, колко ми е вярна тая песен, не е истина.), оh, 4, 5, 6, come on and get your kicks, But for now I've got to rawk n' roll и чудните ревюта на Blast Tyrant, From Beale Street To Oblivion и Strange Cousins From The West.

Leave it to me as I find a way to be

Wind in my hair, I feel part of everywhere
Underneath my being is a road that disappeared
Late at night I hear the trees, they're singing with the dead
Overhead

Leave it to me as I find a way to be
Consider me a satellite, forever orbiting
I knew all the rules, but the rules did not know me
Guaranteed


Аз съм едно щастливо момиче.

Независимо какво се случва вкъщи (а подозирам, че ще боли ужасно, ще боли двойно повече и ще вия през кръв с години...), независимо от моментните състояния. Независимо от всичко, което би могло да се срути - аз съм едно щастливо момиче. Независимо. Нелогично. Ненормално.

Днес се прибирах пеша към къщи - след наливна доза смях с къдравото и изненадващо прибралия се Стас - и слушах един от определящите ми албуми - точно тъй, горе на линка, клик, моля. Правя го уж често - но да е през ноември, да е топло, да дишаш дълбоко и да се сипе наоколо мирис на тъкмо окосена трева, е повече от безценно.

Нищо повече. Докато умея да вървя пеша, да слушам стъпките си, да зная всяка дума от саундтрака наизуст и да се усмихвам безцелно, ще бъда едно много щастливо момиче. Твърдо вярвам, че нямам нужда от друга причина, освен себе си. Защото щастието (както и качеството, кхъм, здравей, Федър) не е следствие от нещо случило се, а причина.

Защото искрено не разбирам как можеш да се събудиш сутрин и да очакваш да стане нещо, за да се усмихнеш. Не ми е понятно защо имаш нужда да постигнеш цел/ да се влюбиш/ да ти кажат нещо хубаво/ да ти увеличат заплатата/, за да си щастлив. И абсолютно недоумявам всичките ми познати, които просто се събуждат, за да избутат и този ден и да се наспят.

Не че и аз не го правя. О, има дни, в които се будя, отварям очи и се моля да не се събуждам повече. Такива, в които заради всичката злоба в погледа ми хората се дърпат в автобуса, в които не искам дори най-близките си да видя или чуя, защото ме е страх, че няма да се спра и ще ги заболи от това, което съм. Напоследък има много такива дни. Vicariously, I live while the whole world dies, I need to watch things die from a save distance и тъй нататък.

Но. Но, не така. Не е правилно. Истинско е, да, но не е правилно. Правилното е точно това в момента - слънцето след два часа ще се отрази по прозорците на отсрещната кооперация, ще си направя чай, ще слушам Еди, ще дочета 'Носталгия' и ще се чувствам добре. Без причина. Без логика. Защото искам.

Защото вътрешното щастие - независимо колко трябва да дълбаеш всеки ден, за да го стигнеш - формулирано в простичкото "Направи си деня хубав, защото го можеш." - е първопричината за всичко чудесно, което ще ти се случи през деня. И омекотява всичко лошо. Сериозно.

Sure as I´m breathing
Sure as I´m sad
I´ll keep this wisdom
In my flesh

Numb.

[Don't look so frightened
This is just a passing phase
One of my bad days]

Едва сега разбирам защо хората, с които съм опитвала да говоря за Флойд, въртят глави и нищо не казват. Това НЕ е музика. Това е обобщението на музиката. На лудостта. На.

[Hey you, out there on your own
Sitting naked by the phone
Would you touch me?
Hey you, with you ear against the wall
Waiting for someone to call out
Would you touch me?
Hey you, would you help me to carry the stone?
Open your heart, I'm coming home.]

Whatever it's fine

And the best thing about it
Is I don't even know your name

[а вижте Анеке как се смее на двайстата секунда, слънчице е тя, слън-чи-це!]

Вила вилекула, малък ром, Коце, Гошо, Ангел, Таня, която познава Миленски и обявява, че той ще издава книга и ни трябват няколко минути да осъзнаем, че говорим за един и същ Миленски (по специалността те познахме - колко души от бургас учат египтология, ебаси :Р), приятелят на Таня (Мануел?, не помня имена, съжалявам), Румен ни пуска да видим видео с мъничката му Рая, а аз съм готова да подпаля косата на Ангел, когато изтърсва, че не обича бебета, но го заменям с гъделичкане до сълзи, той за отмъщение ме снима как пропадам с цигарата и рома в другата ръка - само дето по мъже не ходя, м? уют, уют, уют и едно парче все пак липсва.

после грууви, Пешо, още един малък ром, форинър, хора, блъсканица и познати, този път малия ром е с лимонче и аз се шегувам как ще се напия тая вечер - не се напивам, но ми е отпуснато и спокойно - защо все така ми действаш? И знаеш ли, обичам да говоря с теб - защото разбираш и е спокойно да си довършваме изреченията и да свършваме с "да, да, да, виж как знаеш!" Ей такива работи. Много форинър и после много студ на прибирането към вкъщи - но пък отвътре ми е топло - дали заради нещо конкретно, дали заради рома, дали заради общото настроение на последните два дни - не знам. Но съм благословена с безумно прекрасни приятели, всичките до един. А знаеш ли това, не можеш да не се усмихнеш. А усмихнеш ли се, не може да не ти тръгнат на добре нещата. А тръгнат ли ти на добре нещата...

hey okay
why don't you stay another day?:)
and if it feels alright
will you stay another night?:)